Синко! Това писмо е от майка ти, която отдавна забрави. Срамувам се, че ти пиша.

След несигурност и продължително изчакване вземам писалката в ръката си. Няколко пъти се опитах, но сълзите ми ми пречеха.

Няколко пъти сълзите спираха, но сърцето ми не ме остави. Синко! След дълго време виждам, че си пораснал, станал си зрял човек и добре се справяш. Имам молба, поне да прочетеш това писмо, а по-късно, ако искаш го скъсай, тъй както разкъса сърцето ми.

Преди 40 години най-красивият ден в живота ми бе, когато докторът ме информира, че съм бременна. Майките добре знаят какво означава това, смесица от щастие и радост, последвани от неспокойствие и много промени в тялото.

Носих те 9 месеца в корема, ставах с големи трудности, не се наспивах, едва се хранех и дишах, но въпреки това, нищо не намали любовта ми към теб. Напротив, от ден на ден ставаше все по-голяма. Очаквах с нетърпение да те видя.

Носех те с трудности, с болка, но се радвах на всяко твое движение. Радвах се, докогато растеше, въпреки че за мен беше много трудно. Това бяха дълги мъки, но по-късно тази нощ дойде, когато не затворих очи.

Имах толкова силни болки, които никоя дума не можеше да опише. Няколко пъти се изправих пред смъртта, а после се появи ти. Твоят плач беше смесен с радостта ми. Премахна всички болки и рани.

Сине мой годините минаваха, а аз те държах в ръцете си.

Държах те в прегръдките си, кърмех те, не си доспивах, за да спиш ти, уморена те държах по цял ден само, за да бъдеш щастлив и да виждам твоята усмивка.

С нетърпение чаках един ден да поискаш нещо, а аз да ти го дам от сърце. За мен беше голямо удоволствие!

Докато растеше, постоянно имаше нови желания, които с удоволствие и голяма радост изпълнявах, както можех най-добре.

Щом видях първите признаци на зрялост у теб, знаех, че ще трябва да откриеш сродната душа за теб, така че навсякъде я търсех, твоята перфектна жена.

Денят на сватбата дойде и сърцето ми се скъса, потекоха радостни сълзи за твоя нов живот, но аз плаках и заради раздялата. Колкото и да се радвах, че няма да останеш сам  и че ще има някой, който да се грижи за теб, толкова ми беше тежко, че ще ме напуснеш. Но не мислех, че ще ме забравиш напълно.

Трудни дни преживях и виждам, че вече не си този, който познавам. Пренебрегна ме и забрави моята единствена молба и право – да те виждам и да ти се радвам.

Дните минават, а аз не те виждам и не чувам гласа ти. Забрави човека, който правеше всичко за теб!

Сега просто искам малко. Имай ме в предвид, постави ме поне в списъка си с месечни задължения.

Изтощена съм, измори ме тъгата, а и болест ме достигна. С трудност се изправям, трудно се движа и никой не ми помага. Не забравяй, че ако някой ти даде всичко, върни поне част от него.

Аз? Бях твоят верен слуга, а ти забрави за всичко. Но когато чуя нещо ново за теб, аз се радвам, защото ти си моето щастие. Чудя се, какъв грях съм направила, че не искаш да ме чуваш? Дали някога аз съм ти забранила това право?

Знам отговора. Затова покажи милост към мен, дай ми точно това, което заслужавам.

Просто искам да те видя. Нищо повече от това. Сърцето ми плаче и сълзите потичат сами. Ти продължи живота си без мен. Не ми остана нищо друго освен гласовете, които ме докосват на всяка крачка.

Синко! Не дойде ли време сърцето ти да се смили над единствената стара жена, която я убива чакането? Унищожи всички чувства, разгневи сърцето й до точката, където сълзите започват да се пресушават на крехкото й лице.

Не съжалявам за това и не те проклинам, не показвам гнева си. Ако моята тъжна съдба те настигне, повярвай ми, че ще те обвие студено, черно нещастие. Но не, никога не се моля за твоята скръб или болка.

Повярвай ми сине, косата ти започва да става сива, годините ще минат и ще остарееш, а наградата ще бъде такава, каквато си я заслужил. Ти ще пишеш на сина си в сълзи, както аз на теб сега.

О, синко! Моли се за майка си, спри сълзите й и я зарадвай при цялото това нещастие.

И тогава? Ако искаш скъсай писмото й.