НАЧАЛО ЛЮБОПИТНО Първи ден в детската градина – хаос и адаптация

Първи ден в детската градина – хаос и адаптация

155
0
Първи ден в детската градина - хаос и адаптация
Първи ден в детската градина - хаос и адаптация

Първи ден в детската градина – хаос и адаптация

Моята приятелка ми разказа за всичко, което й тежеше на душата.

“Аз не съм единствената майка на света, която желае най-доброто за детето си”. Звучи като клише.

Знам, че всички искаме умни, добре възпитани, красиви, културни деца, които постигат успех още от първия ден, деца с таланти, кърмени единствено с майчино мляко и хранени изключително с органична храна. Струва ми се, че желанието остава само в сърцата ни и още повече в нашите мисли.

Всеки ден се стараем да осигурим най-доброто за тях, но по някакъв начин не успяваме. Когато давате всичко от себе си, вие също се изправяте пред някои пропуски в системата и други непосилни обществени норми.

Само в България изглежда, когато заведеш детето на ясла или на детска градина, учителките успокояват родителите, че е нормално децата да плачат. Да, съгласна съм нормална реакция е да плачат, но повярвайте не е нормално, учителките да извършват административни дейности, да уреждат някои други неща, докато са ангажирани и им се плаща да се грижат за децата ни.

Първи ден, хаос, шум, адаптация … Родителите със смесени емоции обикалят пред детската градина и чакайки си мислят: “Това, което в момента крещи е моето, не моето не плаче така”.

Учителката не се запозна с нито един родител, нито попита на каква възраст е детето.

Учителката каза на всеки родител поотделно, че тази седмица децата трябва да останат само по половин ден, за да се адаптират, вместо да събере всички родители и да им каже по-важните неща.

Вътре при по-малките дечица нито музика, нито играчки, нито някакви висулки, в които децата винаги гледат и се радват, легла без меки огради, удрят си главичките в дървената ограда.

Не, не съм обсебваща майка. Не ме плаши нито малка драскотина, нито малко натъртване, нито изцапани бузки, нито откопчано копче на бодито, плаши ме емоционалният стрес, който ще преживее детето защото било нормално то да плаче без никой да направи нещо за по-лесната му адаптация. Шок, нова среда, нови хора, които не говорят с него и за половин час. А аз бях готова да бъда любезна с учителката.

Сега съм на мнение, че само в България е нормално децата да плачат сами в леглата си, да се хранят на сила, да бъдат наказвани, ако не са умни, да седят по цял ден в затворено помещение, майките да нямат право да попитат нещо повече за развитието на детето си, да нямат право да се срещнат с учител или психолог, да бъдат зависими, като че ли някой се грижи за детето им безплатно, на добра воля.

Само в България всяка година се сменят учителите, понякога и по няколко пъти в годината, само в България щом детето настине му се изписват антибиотици, само в България родителите се информират от интернет форуми и групи в социалните мрежи за кърменето и здравословното хранене, само тук, ако се обърнеш към институциите те гледат накриво, сякаш им се намесваш в работата.

Има и изключения хора, които ми идва да ги прегърна и навсякъде ги хваля, а би трябвало това да е нормално.

Защо тогава са ни институции?

loading...