Имах и двете: жена и любовница…
Жена ми си връзваше косата на опашка, за да не й влиза в очите, гледаше в плочките, в лицата на децата. У дома, тя носеше спортни панталони и голяма тениска, за да й бъде удобно пред печката, за да простре дрехите и да избърше пода.
Само по време на празниците, жена ми обличаше елегантна блуза и пола, на ушите си слагаше големи обеци, гривни на китките. Тя вземаше децата и отиваха да празнуват. Без мен. На мен не ми харесваха такива събития, тъй като винаги бях уморен от работната седмица. А може би и не толкова уморен, но това служеше като добро оправдание за пред семейството ми. Напротив, дори имах сили да отида при нея – при моята любовница. Да, аз изневерих на жена си!
Любовницата пускаше косата си по раменете. Те не се бъркаше в моя живот, никой на никого не се бъркаше. Децата ги нямаше. У дома тя ходеше с разкопчана дреха, но по-често само по дантелено бельо (когато живеете сам, лесно можете да си го позволите). И все пак, тя никога не бързаше. Нямаше какво друго да отвлича вниманието й (нямаше семейство, нямаше деца или възрастни родители, не беше нужно да пере или готви) от мен.
Жена ми беше от тези, които хвърляха краставици и домати в консерви. По сто буркана през лятото. Защото без тях, аз не сядах на масата. Тя е от тези, които умело приготвят кнедли с череши, правеше стотици през зимата, защото ги обичам! Да, и семейството се хранеше толкова, колкото е необходимо.
С любовницата си, по обяд, ние често посещавахме суши ресторант. Тя харесваше по-екзотичната кухня. Когато бях с нея, трябваше да се уча да ям с пръчици. Понякога успявах.
Когато срещнах любовницата си, жена ми за първи път се промени, семейството се превърна в бреме за мен. Съпругата ми ме преследваше само с един въпрос: кога ще получа заплата. Децата винаги се нуждаят от нещо: някои от нови обувки, друг път нещо в училище…
Любовницата ми подаряваше малки подаръци (малки неща, но хубави). Аз ги криех от жена ми в гардероба с инструменти. Щях да излъжа, че са просто канцеларски материали, винаги можех да кажа, че са закупени за офиса. Аз също й правех подаръци. Тя обичаше да си ги избира сама.
Съпругата ми напълня след раждането, фигурата й беше различна от преди. Подбираше си вече по-обикновени дрехи поради комплекси. Любовницата, която не се е мъчила с тренировки и упражнения, но поради липса на добра храна и факта, че не е раждала, беше останала слаба все едно е на двадесет и пет. Не я беше срам пред приятелите й.
Приятелите ми свикнаха с двойния ми живот. Приемаха любовницата ми, но с голямо удоволствие се молеха за кнедлите на жена ми. Малко хора са щастливи да имат добра домакиня вкъщи. Когато оставах у дома, жена ми винаги целуваше ръцете и рамене ми.
В такива моменти, аз бях много горд от семейството си, от уюта, от чистата и блестяща къща, от красотата (всичко заради моята жена), от децата и съпругата (гостоприемна и очарователна).
Времето лети бързо. Качеството ми на живот не особено променено. Само, може би, любовницата ми стана толкова близка, колкото жена ми. Срамът прерасна в навик. И разбрах, че ме е страх да я загубя. Аз никога не признах любовта си към нея и обещах да я оставя (веднъж я предупредих, че няма да се откажа от семейството си), но сега тя започна да говори за чувства, за появила се ревност…
Мисълта е, че мога да загубя жена си никога не ми е минавала през ума. Струваше ми се, че тя е част от мен, от краката ми, от ръцете, от бъбреците… А тя никога не даде повод да си мисля, че ще я загубя.
Един ден, жена ми разбра за съществуването на любовницата. Пред мен стоеше избор. В действителност, ако трябва да бъда напълно честен, нямах избор. Просто все още се опитвах да се боря. Но в този момент, разбрах колко съм бил самотен през цялото време.
Имах две от тях: жена и любовница. Съпругата беше топла и грижовна като майка. Любовницата галеше суетата ми. Аз се бях променил…
Вижте още: Хората, които споделят снимки от фитнеса, имат проблеми
През всичките тези години, до мен нямаше жена, която да ме изненадва всеки ден с някакви невероятни действия. За това исках да получа нещо по-добро, да постигна още повече. А тя да се гордее с мен и да ми се възхищава!
С течение на годините, нито една от двете жени не ме прегръщаше нежно, не се притискаше към врата ми, когато бях болен, не прошепваше, че аз съм най-добрият, че всичко ще се получи … Никой не усети страха ми, не забеляза умората ми, моето безпокойство …
Кой е виновен? Кой?
Имах две от тях, но аз не бях нито любимият, нито любящият!
