Смъртта е събитие, за което рядко мислим или говорим. Бог не случайно дава живот и не случайно го взима. Как да обясним мистерията на клиничната смърт? Защо някои мъртви отново оживяват? Можем ли да дадем и получим разрешение да умрем? Имаме ли власт над смъртта?

Публикуваме фрагменти от реч на семинар в Москва от Андрей Гнездилов, лекар-психотерапевт, доктор по медицина, почетен лекар на Университета в Есекс (Великобритания), основател на първия хоспис в Русия, изобретател на нови методи за арт терапия и автор на многобройни книги.

Денят на рождение и на смърт не е случайност

Смъртта като част от живота

В ежедневието, когато си говорим с някой приятел и той сподели: „Знаеш ли, еди-си-кой човек почина“, обичайната ни реакция е: „А как умря?”

Очевидно е важно как умира човек. Смъртта вълнува и засяга самоопрееделянето на човека. Не бива да я свързваме само с негативни емоции. Ако погледнем философски на живота, бихме били наясно, че не можем да говорим за живота без да споменем смъртта, концепцията за живота може да бъде оценена само от позицията на смъртта. Случи се да общувам с художници скулптори и ги попитах: „Вие разкривате различни аспекти на човешкия живот; бихте могли да изобразите любовта, приятелството, красотата, но как бихте представили смъртта?“ И никой не може да даде конкретен и ясен отговор на момента. Един скулпторите, който беше на това събитие, обеща да помисли по въпроса. И малко преди смъртта си той ми даде своя отговор: „Ще изобразя смъртта чрез образа на Христос“. Попитах: „Разпнатия Христос?“ – „Не, възкръсналия Христос“.

Един немски скулптор бе оформил летящ ангел, чиято сянка на крилете представлява смъртта. И когато човек заставал в тази сянка, той падал в силата на смъртта. Друг скулптор обрисува смъртта под формата на две момчета: едно стои на скала, с глава на колене, наведено. В ръцете на второто момче има тръба, а главата му е отметната назад в засилка. И обяснението на тази скулптура беше това: не е възможно да се изобрази смъртта без съпътстващия живот и живот без смърт.

Смъртта като естествен процес

Много писатели се опитват да опишат живота като безсмъртен, но това би било едно ужасно безсмъртие. Но какво би представлявал безкрайния живот – неспирно повторение на земния опит, спиране на развитието или неспирно стареене? Трудно е дори да си представим агонизиращото състояние на човек, който е безсмъртен.

Смъртта – това е награда и облекчение; изглежда неестествено и тежко тогава,  когато се случи изведнъж, неочаквано, докато човек е жизнен и във разцвета на силите си. А някои стари хора чакат и искат смъртта. Някои дори казват: „Достатъчно поживях, вече чакам смъртта си.“

В историите на нашите руски автори сме чели как смъртта идва при селяните и те са я приемали като част от живота, като нещо нормално. Когато селянинът е усещал, че не може да работи както преди, че се превръща в бреме за семейството, той отивал в банята, обличал си чисти дрехи, сбогувал се със съседи и роднини и тихо почивал. Неговата смърт настъпвала без ясни изразено страдание, което се случва, когато човек се бори със смъртта. Този пример за смъртта на селяните, които умират, приемайки смъртта не  е характерен за хората днес. Преди време при нас дойде един онкологиченичен пациент дойде. Беше ветеран от войната и се бе пошегувал: „Минах през три войни, смъртта се опита да ме дръпне за мустака, но явно сега вече е дошъл момента.“ Ние непрестанно полагахме грижи за него и му бяхме подкрепа, но един ден той не можа да стане от леглото си и каза много ясно: „Явно е, че умирам, вече не мога се надигна.“ Ние го успокоихме: „Не се притеснявайте, това са метастази в гръбначния стълб, а с тях може да доживеете още дълго време, ние ще се погрижим за вас, да се приспособите..“ Но той само отговори: „Не, не, това е смъртта, знам го.”

Представете си, след няколко дни той умря, без да има физиологични предпоставки за това. Почина, защото бе приел този изход. Следователно, добронамерено да допуснеш смъртта или да я прогнозираш, има влияние и значение. Необходимо е да се даде живот на естествена смърт, защото смъртта е програмирана още по време на зачатието. По особен начин се преживява смъртта в момента на раждането. Когато разглеждате този проблем, може да видите колко разумно е изграден животът. Както човек се ражда, така и умира – ако раждането му е било леко, такава му е и смъртта и обратно. И денят на смъртта на човека също не е случайност, както и неговият рожден ден. Екстрасенсите първи повдигат този въпрос, откривайки чести съвпадение в датата на смъртта и датата на раждане. Или, когато си спомняме датите на смърт на роднини, изведнъж установяваме как бабата може да е починала на дадена дата и на същата да се е родила внучка. Това предаване в поколенията и съвпадението на деня на смъртта и рождения ден е поразително.

Клинична смърт или друг живот?

Никой мъдрец все още не е разбрал каква представлява смъртта и какво се случва по време на смъртта. На практика не е обърнато достатъчно внимание на клиничната смърт. Човек изпада в кома, дишането му спира, сърцето му, но неочаквано той се връща към живот и разказва невероятни истории. Ще ви дам пример.. Работех 10 години в Института по онкология като психотерапевт и един ден бях извикан за случай с млада жена. По време на операцията сърцето ѝ било спряло, не можели нищо да направят по въпроса, а когато тя се събудила, аз бях помолен да я прегледам – дали времето без кислород в мозъка ѝ, не е причинило разстройство и психични проблеми.

Дойдох в интензивното отделение, тя току-що беше дошла на себе си. Попитах: „Можеш ли да говориш с мен?“ – „Да, но аз бих искал да се извиня на вас, че ви причиних толкова много проблеми,“ – „Какви проблеми?“ – „Сърцето ми спря, преживях такъв стрес и видях, че за лекарите това също беше голям стрес.” След като чух това , я попитах с учудване:„ Как можахте да видите всичко това, ако сте били с дълбока упойка, след което сте получили сърдечен арест?” Тя отговори: „Докторе, аз бих ви казала много повече, ако обещаете да не ме изпращате в психиатрична клиника.“ И тя ми разказа следното: когато се сърцето ѝ спряло, та усетила сякаш някой леко я ударил по стъпалата  и предизвикало нещо вътре в нея да се превърти. Имала чувството, че душата сѝ се е отделила от тялото  е отишла в някакво мъгливо пространство.

Като погледнала по-близо, видяла  група от лекари, които били наведени над едно тяло. Помислила си: „Я, какво познато лице има тази жена!” И изведнъж си спомнила, че това е тя самата. После чула глас: „Спрете незабавно операцията, сърцето спря, трябва да го възстановим.“ Помислила си, че е мъртва и си спомнила с ужас, че не се е сбогувала с майка си и с петгодишната си дъщеря. Тревогата за тях буквално я блъснала в гърба, излетяла от операционната зала и мигновено се озовала в апартамента си. Там видяла една доста спокойна сцена – момичето си играело на кукли, бабата си шиела нещо. На вратата се почукало и се появила съседката Лидия Степанова. В ръцете си носела малка рокля на точки. „ Маша – казала тя – тъй като знам, че винаги се опитваш да приличаш на майка ти, направих една и съща рокля за теб и за твойта майка. Момиченцето радостно се втурнало радостно към нея, но по пътя, бутнало една стара чаша на земята и една чаена лъжичка под килима. От това момичето се разплакало и бабата възкликнала: „Маша, колко си неловка!“, а Лидия Степановнa казала, че когато съдовете падат, върви на късмет и щастие  в повечето случаи.

И майката на момичето, забравяйки за себе си, отишла при дъщеря си, погалила по главочката и казала: „Маша, това не е най-голямата скръб в живота.“ Машенка погледнала към майка си, но не могла да я види и се обърнала. Изведнъж жената осъзнала, че когато докосвала главата на дъщеря си, тя не може да усети това докосване. Втурнала се към огледалото и не могла да се огледа в него. С ужас си спомнила, че трябва да е в болницата, понеже сърцето й било  спряло. Изтичала от къщата и се озовала в операционната. И тогава чула глас: „Сърцето започна да тупти, нека продължим операцията по-скоро, защото може да има повторна сърдечна недостатъчност.“ След като чух историята на тази жена ѝ казах: „Искаш ли да кажа на семейството ти, че всичко е наред и могат да те видят?“ Тя щастливо се съгласи.

Отидох на нейния адрес, вратата се отвори и обясних на бабата как е минала операцията, а после я попитах: „Кажи ми, в 10:30 часа дойде ли у вас една съседка – Лидия Степановнa?“ – Бабата ми отговори: „Тя дойде, а вие да не би да я познавате? „-“ А донесе ли ви рокля на точки? „-„Вие да не би да сте магьосник, докторе?“, а аз продължих да я разпитвам, докато всички моменти от историята се потвърдиха, с изключение на един – не са открили лъжицата. Тогава попитах: „А погледнахте ли под килима?“ Повдигнага килима и там се намира лъжицата. Тази история имаше голям ефект върху доктор Бехтерева, на която разказах тази истрия. Тогава тя самата изпитала подобен случай. В един ден тя загубила своя син и съпруг. И двамата се самоубили. За нея това бе огромен стрес. И тогава един ден, когато влязла в стаята, видяла съпруга си, който се обърнал към нея с няколко думи. Тя, която е чуден психиатър, решила, че това е халюцинация, излязла от стаята и помоли своя роднина, с която била в къщата да види какво има в другата стая стая. Тя се приближила, погледнала и се отдръпнала: – Да, виждам съпруга ви! Тогава тя направила това, което съпругът й поискал от нея, като това я уверило, че такива случаи не са измишльотини. Тя ми каза: „Никой не познава по-добре от мен мозъка.” (Бехтерева е директор на Института за Човешкия мозък в Петербург).

Имам чувството,  че съм застанал пред някаква огромна стена, зад която чувам гласове, и знам, че има еди друг огромен и прекрасен свят, но не мога да кажа на другите за това, което виждам или чувам. Защото, за да бъде научно доказано, всеки трябва да може да повтори моя опит. “ Седях до умиращ пациентка. Поставих до нея музикална кутия с трогваща мелодия, след което го попитах: „Изключете го, ако ви е неприятно.“ – „Не, нека да звучи“. Изведнъж дъхът ѝ спря, роднините се втурнаха: „Направете нещо, тя не диша“. Дадох всичко от себе си да я свестя, след като дойде на себе си, тя се обърна към мен и каза: „Андрей Владимирович какво стана?” Аз отговорих: „ Това, което се случи е, че изпаднахте в клинична смърт!” Тя отговори: „Не, аз бях жива!“ Как можем да опишем състоянието, през което мозъкът преминава по време на клиничната смърт? Смъртта е смърт. Ние определяме смъртта, когато видим, че дъхът е спрял, сърцето – спряло, а мозъкът не работи, не може да възприема и предава информация. Оказва се, че мозъкът не е само предавател; има ли нещо по-дълбоко в човека, по-мощно? И тук се натъкваме на концепцията за душата. В края на краищата, тази концепция е почти заменена от концепцията за психиката.

Вижте още: 9 красавици на Арабските страни: Ето с какво се занимават!

Как бихте искали да умрете?

Попитахме здрави и болни хора: „Как бихте искали да умрете?“. И хората с определени характеристики и качества изградиха по свой собствен модел смъртта си. Хората с шизофреничен тип характер, като Дон Кихот, странно определиха желанието си: „Бих искал да умра, така че никой от моите близки да не види тялото ми“. Епилептоидите или ригидите смятали за немислимо да лежат тихо и да чакат смъртта, трябваше да имат възможност да участват по някакъв начин в този процес. Циклоидите са хора като Санчо Панса; те биха искали да умрат, заобиколени от роднини. Псиастените – хора, които изпитват безпокойство, хипохондрици, притесняват се как ще изглеждат, когато умрат. Астероидите искат да умрат при изгрев или при залез слънце, на морския бряг, в планините. Аз описвах и систематизирах всички тези желания, но ясно си спомням думите на един монах, който сподели: „Не ме интересува какво ме обкръжава, каква ще бъде ситуацията около мен. За мен е важно да умра в молитва, в благодарение на Бога, че Той ми е изпратил живот и че съм имал възможността да видя силата и красотата на Неговото творение. “

Качество на живот и позволението да умреш

Важен е не броят на дните, които сме живели, а качеството. И какво е качеството на живота? Качеството на живота дава възможност да живеете без болка, способност да контролирате съзнанието си, възможност да бъдете заобиколени от близките приятели и семейството. Защо е важно да общувате с роднини? Тъй като децата често повтарят историята и живота на родителите си или на близките им. Понякога в детайли и това е невероятно. И това повторение на живота често е повторение на смъртта. Много е важно да благославяме роднините, родителската благословия върху умиращите деца – тя да ги спаси и защити от нещо. И отново се връщаме към културното наследство от приказките.

Спомнете си следната история: в смъртния си час един стар баща казал на тримата си сина: „След смъртта ми, стойте до гроба ми за три дни.“ По-възрастните братя или не искаха да отидат, или се страхуваха, само младият отишъл на гроба, а в края на третия ден баща им му открил някаква тайна.  Когато някой напуска живота може да си помисли следното: „Нека умра, като се разболея, но моите роднини да бъдат здрави, нека болестта ми изтъргува здравето за сигурността на цялото семейство“.

Когато човек издъхва, от него не трябва да излезе само дихание, той трябва да направи скок, той се нуждае от сила, за да влезе в неизвестното. Човек трябва да си позволи тази стъпка. И първото позволение идва  близките,  след това от медицински персонал и доброволците, после от свещеника и накрая от себе си. И това да разрешиш на себе си да умреш е най-трудно.