7 страховити истории на хора, които са преживели клинична смърт

Удивително е колко сходни са те!
През 2013 г. в популярния форум „Reddit“ бе зададен въпрос: Ако случайно сте преживели клинична смърт, какво си спомняте?

Имаше около четири хиляди отговора. Избрахме някои от най-интересните истории.

1. Моят треньор по футбол получи сърдечен удар на терена и в продължение на 15 минути беше мъртъв.
На въпроса какво си спомня за смъртта, той отговори, че си спомня „абсолютно нищо“. Нямаше амнезия просто абсолютна пустота.

Каза, че това е бил най-спокойният момент в живота му. Вероятно смъртта напомня на филма „Началото“ – когато вие сами изграждате света около вас.

2. Когато бях на 8 години, се качих на косачка за косене на трева и кабела попадна в двигателя.
Попаднах под косачката, която разкъса червата ми, проби десния ми дроб и унищожи десния ми бъбрек.

Спомням си момента на удара, после – тъмнината. Не можех да видя нищо, не можех да се движа или да говоря. Нямаше и болка.

Когато дойдох на себе си, лежах на масата и непознати в бяло стояха около мен. До тях стоеше баба ми, която умря, когато бях на 3. Лекарите накараха сърцето ми да работи отново с помощта на малки електроди и баба ми ме успокои и каза, че всичко ще бъде наред.

Изведнъж се събудих – вече зашит. Родителите ми казаха, че съм умрял три пъти. Първият път е за 5 минути. Вторият път – за 12.

Най-поразителен обаче бил третият път. Сърцето ми спряло за 20 минути. Лекарите мислели, че съм умрял, но родителите ми казали да продължат.

Лекарите казали, че вероятността да имам необратими увреждания на мозъка е 98%. Сега съм на 25 години и съм напълно здрав.

3. Когато бях на 15 години, моят дядо шизофреник ме наръга в стомаха с кухненски нож. Опитах се да пропълзя до телефона и да се обадя на линейка, но съм припаднал по средата на пътя.
Спомням си как се чувствах, като че напусках тъмна стая и излязох на слънце. Паниката утихна, а усещането за покой ме обхвана. Бях над една градина, в която всички растения излъчваха светлина, а над мен имаше огромна безформена маса от всички възможни цветове, включително такива, които никога не бях виждал и не можах да опиша.

Тази маса ми се струваше позната, сякаш бях част от нея, изпълни ме с екстаз и разбиране. След това в градината се появи човек, много подобен на тези от комиксите, които четях и каза, че все още не мога да се прибера у дома, защото времето все още не ми е дошло.

Започнах да плача, но в същото време изпитвах чувство за пълно разбиране, знаех, че трябва да се върна, въпреки че не исках. Този човек, със сълзи на очи, взе ръката ми и ме върна към тялото ми, което лежеше в спешното отделение (брат ми ме открил и позвънил на 911).

4. Когато леля ми беше на 18 години, тя изведнъж загубила съзнание по време на епилептичен припадък. Нямало никой наоколо.
Тогава баба ми я намерила и лекарите успяха да я върнат към живот.

Леля ми каза, че е била в много светъл и тих коридор. Тя минала безцелно през него, докато накрая стигнала до огромна затворена врата.

Леля се борила да я отвори: чукала, дърпала, дори ритала. Но нищо не се случило.

Когато се обърнала, видяла, че коридорът се превърнал в реанимация. Лекарите и сестрите я върнаха към живот. Оставила вратата, върнала се обратно и влязла в тялото си.

Тя почина на 42-годишна възраст. Според нас вратата най-накрая се е отворила за нея.

5. Баща ми ми каза какво се е случило с него по време на сърдечната му операция.
Лекарите трябвало да спрат сърцето му в продължение на 20-30 минути, докато вмъкнат механичен клапан. По това време той е бил на около 20 години и той вършел много неща, от които се срамувал.

Татко каза, че след „смъртта“ се оказал на много тъмно място. Той започнал да върви напред-назад и навсякъде се натъквал на ужасни, деформирани хора, които го викали. Той се скрил в ъгъла с ужас.

И тези чудовища го заобиколили, когато видял баба му. Тя протегнала ръка към него и го сграбчила. В следващия момент той се събудил в болницата.

Татко е сигурен, че това е било ада. Не знам дали това е вярно или не, но това убедило татко да промени живота си. Той станал вярващ и се върнал при семейството си.

6. Моят тъст беше в болницата, когато получи сърдечен арест. Той умря, но беше реанимиран.
След това многократно споменаваше сърдечна операция. И накрая, жена ми му каза: „Татко, не са ти правили сърдечна операция.“

А той отговори: „Направиха ми. Спомням си, че пробиха сърцето ми с диамантен скиптър и то заработи“.

Не знам какво имаше предвид. Няколко дни по-късно той умря, така че няма да разберем.

7. Трябва да се отбележи, че повечето оцелели помнят само пустотата или тъмнината, както в тази история:
Преди една година се обесих на кучешка каишка.

Всичко, което си спомням за „Голямата пустота“ (както го наричам на терапевтичните срещи) – е едно нищо. Трудно е да се опише, но най-добрата дума е вакуум. Няма тъмнина, нито ти, нищо.

Това е пълна липса на нещо, което дори не може да се нарече празнота, защото пустотата предполага възможността за запълване. Даже осъзнаваш, че съществуването е трудно, защото е невъзможно да го възприемеш правилно.

За мен клиничната смърт беше поглед в този вакуум, но без да влизам в него.

Моят любопитен съсед ме видял през прозореца, счупил го и срязал каишката. Аз висях 10 минути и лежах в тъмнина 3 дни. Оттогава животът ми се промени напълно, но все още ме преследва страха от Голямата пустота – защото един ден ще се явя пред нея и ще загубя.

За да не оставате с тежки мисли, в крайна сметка ето най-удачния коментар:
Всички тези отговори за празнота / липса на съзнание ме накараха да преосмисля живота си. Ако след смъртта няма нищо и животът е единственият ни шанс да чувстваме, да се учим и да се развиваме, бих искал да кажа нещо. Не искам да губя време. Искам да направя света малко по-добър за другите, преди да ми е дошло времето.

И тогава осъзнах, че вече три часа бях прекарал в този форум.