Останах на село при родителите си и така сам се отказах се от собствените си мечти.

Замисляли ли сте се как малките загубени моменти могат да повлияят на по-нататъшното развитие на съдбата ви? И как да подредите живота си, за да не съжалявате за нищо в залязващите си години?

Никога не съм съжалявал, че съм роден на село. Харесвах тихия живот и любезните хора. Но винаги съм знаел, че когато порасна, искам нещо повече от просто да се грижа за градината и да ловя риба.

Аз съм най-малкото дете в семейството, така че родителите ми, както често се случва, се опитаха да ми дадат най-доброто. И с удоволствие приех всичко, без да се замислям, че един ден ще трябва да платя висока цена за това.

Преди шест години по-големият ми брат се премести в столицата. Сестра ми също го последва. След заминаването й имаше още една година до дипломирането. Очаквах с нетърпение моят ред да покоря големия град.

Първоначално родителите ми се преструваха, че не са против обучението ми в столицата, а след като завърших училище, започнаха да ме молят да остана да живея при тях на село, без мен нямало да се справят.

Не исках да съсипвам бъдещето си, но не можех да напусна и родителите си. Така че, в крайна сметка се поддадох на техните убеждения и останах на село да им помагам. Но след няколко години осъзнах каква голяма грешка беше това.

Селото ни е доста голямо. Има много млади хора, така че не съм останал без забавление. Влюбих се в едно момиче. След няколко месеца реших да й предложа.

Тя се съгласи и аз бях на седмото небе от щастие. Тогава, си помислих колко е хубаво, че останах с родителите си, иначе никога нямаше да се запозная с Марияна, докато не загубих тази любов по същата причина, поради която я намерих.

Вижте още: Не искам да бъда майка

Майка ми винаги измисляше нови спешни задачи, с които само аз можех да се справя, сватбата постоянно трябваше да се отлага.

Друг ухажваше Мариана и скоро тя се омъжи за него. Седя и си мисля колко хубави моменти, които коренно биха променили живота ми съм пропуснал.

Вече се примирих, че съм без образование и без любима. Останаха ми само моите родители.

Бихте ли се примирили с такава съдба? Какво мислите, струва ли си да вземете решение за кардинални промени, когато животът по принцип по някакъв начин вече е настроен? Не се колебайте да споделите вашите мисли по този въпрос в коментарите!