Синът ни обвинява нас, че не сме му осигурили хубав дом. Не желае сам да поеме отговорност за живота си.

Дълго време живяхме под наем. Когато синът завърши училище, най-накрая успяхме да си купим собствен дом. Това беше едностаен апартамент, но в добър район на града. Постепенно правехме подобрения по него – нова дограма, хладилник, нови тапети. Всичките ни пари влагахме в този апартамент.

Но сега имаме друг проблем. Синът ни е на 28 години и все още живее с нас. Не е женен. Обвинява нас за това, защото не сме му осигурили приличен дом. Не мога да приема подобни претенции. Родителите ни също не са ни дали нищо, всичко сме постигнали сами.

Синът ни работи, но не изкарва много пари. Ние също нямаме спестявания, въпреки че сме работили през целия си живот. Съпругът ми е учител, а аз – библиотекарка. Тази година, след карантината, бивш съученик му предложи да замине с него в Чехия. Много от приятелите на сина ми заминаха в чужбина, за да печелят пари. Някои вече си купиха апартаменти. Съученикът му отива за трети път. Синът ни отказа.

Вижте още: Дъщеря ми не приема щастието ми

Не мога да го принудя, но все пак се възмутих и казах, че е време да порасне, а не да чака всичко наготово. Синът ми се обиди и не говори с мен и баща му.

Майка ми живее на село. Къщата не е лоша, но няма работа. Синът многократно ни намекваше, че трябва да отидем да живеем при нея, освобождавайки апартамента за него.

Не издържахме и си тръгнахме. Но не смятам, че е прав. Той трябва сам да се грижи за себе си.