Майка ми и аз сме мили и порядъчни хора. Но, ако говорят зад гърба ни, отговряме със същото. Всяко нещо си има граница. Затова спряхме да общуваме с леля ми и сина й.

Той смята майка ми за чужд човек, въпреки че тя му е леля. Сигурно е забравил колко много е направила за него. Дори родителите му не са се грижили за него, колкото майка ми.

Той приемаше и баба за чужд човек. Веднъж дойде на гости. Предложих на сутринта да отидем при баба. Но той започна да се възмущава – видите ли, не му харесва миризмата там.

Бяхме толкова „близки” роднини, че нямаше за какво да си говорим на чаша чай. Ако го попитам нещо, той ще отговори с една дума. Това е целият разговор.

А сега ще ви разкажа за един случай, заради който прекъснахме комуникация.

След като баба почина, решихме да направим помена за деветия ден у дома. Трябваше да напазаруваме. Естествено, с майка ми нямаше да влачим всичко сами, обадихме се на братовчед ми и поискахме да дойде с нас.

Въпреки че предварително се договорихме за точно определен час, той не дойде. Един съсед ни помогна да купим всичко и ни прибра. Леля ми и синът й се появиха едва вечерта. Той имал среща с момиче, така че затова не е могъл да дойде.

Не ни помогнаха и с готвенето. Появиха се наготово.

На масата леля ми започна да се възмущава, че не сме ги сложили на почетно място. Те също били близки роднини. Да, толкова близки, че дори не можеш да разчиташ на тях.

Вижте още: Длъжна ли е жената да готви?

През годините имаше много подобни случки. Именно те ни помогнаха да разберем, че е по-добре да прекратим контактите с такива роднини. Сега с мама разчитаме само на себе си. Леля ми и синът й често се обръщат към нас за помощ, но вече не им помагаме.

Що за роднини са тези, които си спомнят за теб само когато имат нужда от нещо?