Родих дъщеря си на двадесет. Беше все още бебе, когато съпругът ми и аз подадохме молба за развод. Отгледах я сама.

Родителите ми се грижеха за нея, докато бях на работа. Когато си единственият родител, който се грижи за детето си, трябва да работиш неуморно, за да му осигуриш добро бъдеще. Не усетих кога станах на тридесет и осем, а дъщеря ми на осемнадесет.

Не съм си представяла, че ще започне да се среща с по-възрастен мъж. Щях да проявя разбиране, ако избраникът й беше година-две по-голям от нея, но той беше на четиридесет. Само мисълта, че бъдещият ми зет е с две години по-голям от мен ме кара да се чувствам ужасно.

Поне самата тя ми разказа за приятеля си. Ако бях чула тази новина от някой друг, нямаше да я понеса.

Аз съм виновна, че не обясних на дъщеря ми как да общува с противоположния пол и как би завършила една такава връзка.

Разбирам, че да забраниш на порасналата ти дъщеря да се среща с мъж е глупаво, защото тя ще каже, че може да решава сама за себе си. Ако се намеся в отношенията им, тя ще ми се разсърди.

Не мога да стоя и със скръстени ръце. Той може просто да се възползва от нея и да я напусне след това, а моето момиче ще страда.

Разликата в годините им е прекалена. Когато тя е на четиридесет, той вече ще е пенсионер и не може да става и дума за щастлив живот.

На нейната възраст тя трябва да си намери свестен човек, който по-късно ще стане неин съпруг и баща на децата й, който ще й помага в домакинската работа, а не пенсионер, за когото ще трябва се грижи.

Но онзи ден тя изрази желание да ме запознае с него. Затова реших да направя окончателната си присъда, след като се запозная с гаджето на дъщеря ми, а не да прибързвам с изводите. Може би той наистина ще е подходящ за дъщеря ми и няма от какво да се притеснявам, а ако не е, ще направя всичко възможно да прекратя връзката им възможно най-скоро.

Майка ми и баща ми все още не знаят нищо за гаджето на внучката си и честно казано ме е страх да им кажа за това. Да, и някак си се страхувам от реакцията на другите хора, но най-важното е щастието на дъщеря ми, за което отчаяно се боря.