Леля ми беше много енергична жена, но през последната година здравето й се влоши, защото вече е на осемдесет и пет години.

Тя живее в доста голям апартамент. След смъртта на съпруга й, синът й искаше да го продаде.

Но майка му отказа. Тя беше свикнала с това място. Познаваше много от съседите от дълго време и не искаше да се мести.

Майка и син спряха да общуват напълно. Синът й вече има жена и дете. Негодуванието към майка му беше голямо, но това изобщо не е моя работа, може би имаше други причини за това.

Работата ми е близо до дома на леля ми. Няколко пъти ме е молила да й занеса храна.

Не можех да й откажа, затова винаги се съгласявах да помогна. Напоследък й помагам и с къпането. Тя няма абсолютно никакви други роднини или познати, които да се погрижат за нея.

Веднъж бях на ресторант с приятелки, когато леля ми се обади. Каза, че инсулинът е свършил. Оставих приятелките си и отидох при леля си. Казах й, че това не може да продължава така. Тя се разплака и ме помоли да не я оставям сама и че ще остаи всичко на мен.

Не живеем много богато, понякога парите не ни стигат. Обсъдихме всичко със съпруга ми и той каза, че е по-добре да продължа да посещавам леля ми и да изпълнявам молбите й. Беше примамливо предложение.

Една вечер отидох в апартамента на леля ми, когато тя вече беше заспала. Донесох й лекарства. Върху кухненската маса имаше някакви документи.

Не исках да се бъркам в чужди работи, но уви все пак погледнах. Мислех, че ще ми остави всичките си имоти, но там фигурираше само името на сина й, нищо не пишеше за мен. В този момент толкова се ядосах, че оставих ключовете от апартамента в коридора.

Излизайки, затръшнах силно входната врата. В момента с леля ми не си говорим и не сме се виждали след този ден.

Спрях да се интересувам от нейното здраве и от това как се чувства. Никога повече няма да говоря с нея.