Всяка зима семейството ни отива да кара ски. Онази година заминахме с голяма група на 8 март, за да отпразнуваме деня на жената и да си починем добре за няколко дни.

Всичко беше страхотно, наслаждавахме се на почивката и природата. Но бедата дойде на 10 март.

Нашият десетгодишен син Андрей скочи неуспешно от малък трамплин и падна по гръб. (година по-рано на същото място съпругът ми се приземи неуспешно с парапланер и си счупи крака).

Когато синът ни падна, съпругът не беше далеч и видя какво се случи. Той бързо изтича, внимателно го взе на ръце и го занесе вътре. Детето плачеше и каза, че го боли кръста. Веднага извикахме линейка.

Линейката пристигна бързо, синът ми беше откаран в болницата, а ние със съпруга ми го последвахме с колата. Оказа се, че има фрактура на гръбнака на две места.

Той остана в болницата, а ние се прибрахме у дома. Казаха, че утре ще има лекар, който ще прегледа детето и ще реши какво да прави по-нататък.

Не спах цяла нощ. Малкият ми син е със счупен гръбнак в някаква болница, в отделение с непознати. Много се притеснявах за него. И рано сутринта със съпруга ми отидохме в болницата, за да видим сина ни и да попитаме лекаря колко сериозна е травмата и какво ще последва.

Влизам в отделението и виждам синът ми да седи на леглото. Седи! Той не може да седи! Трябваше само да лежи, за да не се разместят прешлените.

Бях много разстроена и ядосана на целия медицински персонал на тази болница. Решихме да вземем сина си и да го заведем в друга болница.

Имахме приятел хирург, обадихме му се и му казахме какво се е случило и че искаме да вземем сина си от тази болница. Той се съгласи да ни приеме и ни обясни как е най-добре да транспортираме детето (трябваше да пътуваме повече от 200 км.)

Трябваше да попълним формуляр, че болницата не носи отговорност за последствията.

Пристигнахме благополучно, веднага заведохме сина ни в болницата, където същата вечер беше гипсиран. И на следващия ден го прибрахме у дома. Трябваше да остане гипсиран 3 месеца, а след това още 3 месеца с корсет.

Втората беда се случи на 20 март същата година.

Съпругът ми замина в командировка на 19 март сутринта и трябваше да се върне на 20 март вечерта. Но той не се прибра.

На 21 март ми съобщиха, че съпругът ми (той беше само на 35 години) е загинал в автомобилна катастрофа. По някакво мистично съвпадение недалеч от мястото, където той си счупи крака година по-рано и където синът ни счупи гръбнака си 10 дни преди смъртта на съпруга ми.

Само за 10 дни животът ми се превърна в истински ад. Не исках да живея, не исках да виждам и чувам никого. Не исках да се храня, нито да пия вода.

Приятелите ми и майка ми не ме оставиха нито за минута. По-късно разбрах, че са се страхували да не си направя нещо. Почти половин година седях в един фотьойл пред включен телевизор.

Наистина исках да отида при съпруга си. Беше болезнено да осъзная, че него вече го няма и никога няма да го има. Не изпитвах чувство за дълг и отговорност към децата си, особено към малкия ми син, който беше гипсиран. Нищо не усещах.

Върнах се към живота постепенно и бавно. Оттогава минаха много години, но все още ме боли при спомена за тези дни. Въпреки че, болката не е толкова остра.

Не бих пожелала на никого да изпита тази непоносима болка от загубата на любим човек. Много е тежко.