Отлагате ли щастието си? Наясно ли сте от какво зависи? Много хора се притесняват от мнението на околните.

По този начин отричаме своята автентичност, истинската и уникална природа, която ни прави специални – всичко това, за да бъдем харесвани от другите, за да одобряват външния ни вид, начинанията и целите ни.

Щастието е вътре, в нас, точно такива, каквито сме, в настоящия момент. Това не означава, че не трябва да се променяме към по-добро, а че трябва да сме щастливи сега и тук, с това, което сме и с това, което имаме. Това ще увеличи шансовете ни да се почувстваме по-добре, да постигнем повече и да подобрим качеството ни на живот като цяло.

Мнозина ще разпознаят себе си в следната история, но се надяваме, че можете да научите мъдър урок от нея.

„Спомням си, че гледах другите момичета в началното училище и се чудех защо нямам плосък корем като тях. Срамувах се от тялото си и не исках другите да ме гледат.

Бях убедена, че ще бъда по-щастлива, ако сваля 15 килограма. Тогава щях да се чувствам по-добре и вече нямаше да се страхувам какво мислят другите за мен.

Но проблемът не беше в тялото ми. Проблемът беше, че бях убедена, че всички оценяват външния ми вид и биха предпочели да изглеждам различно. Страхът от чуждото мнение се прояви и в други области.

Въпреки че бях доста тиха и спокойна, исках хората да ме възприемат като общителна, безгрижна и забавна. Освен всичко друго, това доведе до пристрастяване към алкохола, тъй като с негова помощ придобивам характера, който исках да имам.

Никой не предполагаше, че в мен се крие дълбока болка. И с диетите, и с алкохола усещането за свобода беше само временно. Когато действието на алкохола отминаваше или вълнението от новата диета изчезваше, се връщаха същите чувства. Притеснението ми за мнението на другите беше още по-изразено и още повече се страхувах, че някой ще разбере каква съм всъщност.

Често се чувствах некомфортно на следващия ден, защото не можех да си спомня нищо от предната вечер заради алкохола. Страхувах се, че съм казала нещо, което не е трябвало да казвам.

На двадесет и няколко години реших да откажа алкохола. Тъй като не знаех как точно да го направя, се върнах в прегръдките на диетите. Посветих цялото си свободно време, за да намеря цялата възможна информация за храненето.

В един момент ядях пилешко, броколи и сладки картофи за всяко хранене. Тялото ми жадуваше за хранителни вещества, но аз продължавах да го игнорирам.

Постигнах килограмите, за които копнеех. Предполагах, че ще бъда връхлетяна от чувство на щастие, но не беше така. Чувствах се ужасно – косата ми падаше, имах проблеми с храносмилането и съня, бях напълно изтощена.

Чувствах се предадена. Все още не бях доволна. Бях наясно, че не съм здрава и се притеснявах, че другите ще забележат.

Какво ще си помислят другите беше основната ми грижа. Дори когато постигнах целта си, страхът от това какво мислят другите все още управляваше живота ми.

Когато стигнах до това тъжно осъзнаване, разбрах, че е време за промяна. Трябваше да намеря начин да започна да обичам себе си. Не знаех откъде да започна. Толкова бях загубила връзка със себе си, че дори не знаех от какво имам нужда.

Зарекох се да се обърна навътре към себе си и да се съсредоточа върху опознаването на себе си и след това да намеря начин да си дам цялата любов и одобрение, които толкова отчаяно търся от другите.

Този процес напълно ме изтласка от зоната ми на комфорт. Вече не можех да се крия зад алкохол и диети. Трябваше да се срещна с автентичната версия на себе си и да я покажа на света.

По време на това пътуване открих любовта си към писането и вдъхновяването на хората. Исках да публикувам написаното от мен. Когато публикувах първия си пост, страхът и съмнението ми се върнаха.

Чудех се какво ще си помислят моите колеги и приятели. Предложих на света да погледне в моята душа. Показах своята уязвимост. Всички ще разберат колко емоционална съм всъщност.

Още веднъж позволих на страха да поеме контрола над живота ми. Заради него отново се отрекох от автентичната версия на себе си. Публикацията, която исках да споделя в социалните мрежи, остана дълго време чернова и чакаше да събера смелост.

Един ден възникна въпрос, който не ми даваше мира. Когато съм на 80 години и погледна назад към живота си, какво искам да си спомня? Дали съм следвала същия път като всички останали или сърцето си?

Въпросът е съвсем прост. Сигурна съм, че сте го чували безброй пъти. Но когато мисълта се заби в главата ми, беше като вид събуждане. Изведнъж всичко ми стана ясно. За първи път в живота си разбрах смисъла. Осъзнах, че ако продължа да живея в страх от това какво мислят другите, всъщност изобщо не живея.

Всеки човек е тук, за да бъде уникален и да следва своята цел, а не просто да следва сляпо тълпата. Докато се крием, не можем да разгърнем своята автентичност.

Мненията на другите хора няма да имат значение след година. Нито след пет минути.

„Какво искате да си спомняте, когато сте на 80 години?“