Пестях всяка стотинка, докато работех в Италия през последните 10 години. Децата вече отдавна имат свои семейства.

Рядко ми се обаждат, но всеки път, когато се прибирам у дома, ме канят на гости. Очите им искрят, когато прекрача прага им с хубави подаръци.

Но с нетърпение чакат да си тръгна, за да оправят леглото след мен.

След такива посещения чувствам голяма празнота в душата си. Повече няма да безпокоя децата си и няма да чакам тяхната помощ и подкрепа на стари години.

Единственото нещо, което имам е старата вила на село, която е наследство от майка ми. Нищо добро не ме чака на стари години, ако остана тук.

На никого не съм разказвала за живота си в чужбина и никой не се интересува особено от живота ми там, а само от парите, които печеля.

Преди 10 години започнах да пестя пари, спрях да давам всичко на децата си, както в първите години, защото видях, че те не го оценяват.

Последният път, когато се прибрах у дома, разбрах, че не съм нужна на никого, а в Италия имам много близки хора: дама, която ме приема като дъщеря, Лоренцо, приятелки, познати. Там се чувствам добре, винаги ме чакат да се върна, интересуват се как са нещата у дома.

Лоренцо е на 60 години, а аз на 53 години. Той беше много щастлив, когато се съгласих да стана негова съпруга, защото наистина ме обича.

Реших да започна нов живот и да се отърва от всички притеснения и тревоги. Няма значение какво казват децата, приятелите и семейството, защото ще бъда далеч от тях. Сама ще изградя своето щастие, защото животът е твърде кратък, а ме очакват още много радостни моменти.