Взехме по-малкия ни син от сиропиталище случайно. Отидохме по работа, видяхме го и го осиновихме. Тогава той беше на три години. Нашият седемгодишен син прие много добре по-малкия си брат.

Когато стана на шестнадесет, му казахме цялата истина. Като чу всичко, той се заключи в стаята си. На следващия ден попита кои са родителите му. Не можахме да му отговорим на този въпрос.

Тогава той отишъл в сиропиталището и започнал да рови из архивите. Намерил адреса на леля си. Отидохме всички заедно при нея. Жената първо не му повярва, но синът ни й показа документите и снимки.

Тя ни разказа, че родителите на момчето са загинали в катастрофа. По това време тя е била 18-годишно момиче. Отначало се е опитала да се грижи за него. Но скоро осъзнала, че няма да се справи. Отсъствала от лекции и щели да я отстранят от университета.

Ето защо решила да даде момчето в сиропиталище.

Прибрахме се у дома. Синът ни беше тих през целия път.

На следващия ден леля му дойде да ни посети. Донесе кутия и голям плик. „Сега знаеш къде живея. Не ми се сърди за случилото се. Винаги ще се радвам да те посрещна в моя дом“, каза тя и си тръгна. В кутията имаше ключове и адрес, написан на лист хартия.

След закуска отидохме на този адрес. Беше тристаен апартамент в центъра на града. Беше чист и подреден. В хола имаше снимка в рамка на майка, баща и син.

Отворихме плика. Това бяха документите за апартамента и номер на банкова сметка.

Но защо лелята е мълачала досега?