Имам история, която искам да споделя с вас. Тя може да е получителна за някои от вас.

След като се пенсионирах, не се чувствам щастлива. По-скоро се чувствам изоставена и незабелязана. До този момент не бях осъзнала колко малко подкрепа съм получавала от родителите и съпруга ми. Справях се сама с трудностите, и често помагах и на други. Когато младежката енергия те е завладяла, трудно осъзнаваш тези неща. Но с годините разбираш колко е важно да имаш до себе си човек, който да те подкрепя.

През живота си имах своите бури. Родих две деца. Съпругът ми ме измами, изневери ми с една от моите приятелки и поисках развод. Благодарение на издръжката за децата, които ми плащаше, се справяхме. Загубих работата си и дълго време не можех да намеря нова. Но издържахме.

Дъщеря ми е истинско съкровище. Посещава ме редовно, винаги е до мен, когато имам нужда. А съпругът й също не спестява усилия да ми помогне.

Синът ми, обаче, е различен. Обаждаше ми се само когато имаше нужда от пари. Преживява на кредити и се притеснявам за него. Откакто се пенсионирах и спрях да му помагам финансово, комуникацията ни прекъсна. Не ме посещава. Когато му се обаждам, не ми вдига телефона. Това поведение на сина ми продължава вече месеци.

Реших да направя завещание, в което дъщеря ми да получи всичко. Смятам, че тя заслужава това благодарение на грижите и любовта, които ми е дала и вниманието с което ме е обгръщала. Аз искам справедливост.

Какво мислите вие за тази ситуация? Считате ли, че действам правилно? Искам да чуя мнението ви за поведението на сина ми. Споделете в коментарите във Фейсбук!

За още истории, последвайте ни и харесайте страницата ни във Фейсбук!