Какъв човек можем да наречем добър? Този, който се отдава изцяло в полза на другите? Или този, който помага само когато го помолят? Да присъстваш умерено в живота на близките си е изкуство. Балансът предпазва от разбито сърце и недоразумения. В противен случай човек често се сблъсква с болезнен крах на илюзиите.

Аз и съпругът ми изградихме живота си около сина ни. Валери е късно дете и се стараехме да му дадем цялата си любов. Аз самата израснах в непълно семейство и не получих достатъчно грижи от майка си. Затова реших, че Валери няма да познае тези лишения. Работихме неуморно и отпуската ни беше само мечта. Благополучието на единственото дете винаги беше на първо място.

Когато синът ни беше в училище, купихме му апартамент в съседната сграда. Трябваше да изплащаме ипотека 10 години, но успяхме. Валери завършваше университета, а жилището за бъдещото му семейство вече го чакаше. Беше трудно, но напълно оправдано.

На сватбата подарихме на сина ключовете от апартамента, а снаха ми и сватя едва не се разплакаха от радост. Макар сватя да се хвалеше, че ще направи всичко за дъщеря си, не успя да събере достойно зестра.

Грижата за младото семейство падна на нашите рамене. Винаги бяхме на разположение и помагахме с каквото можем. Защо иначе са нужни мама и татко? Не ми е проблем да приготвя вечеря за младоженците, след като свърша работа в 5, а снаха ми в 7. С удоволствие ще почистя у тях, ще им донеса домашни сладкиши, продукти от магазина или нова домашна утвар.

Мария понякога ме питаше къде стоят нещата у тях. Разбираемо, след като аз отдавам цялата си енергия, за да им помогна.

И всичко беше добре… докато не започнах да очаквам елементарно „благодаря“. Вместо благодарност обаче, получих упреци. Как е възможно?

Вчерашният ден започна както обикновено. Трябваше да съм на работа в осем, затова в 7 вече бях пред вратата на младите. Не ми е трудно да стана по-рано и да им направя палачинки или кюфтета за закуска. Те ще се събудят, а на масата вече ще ги чакат домашни вкусотии.

Този път донесох ястие и завеси за кухнята. Купих ги от пазара и бяха идеални за новите им съдове и покривка, които им купих миналата седмица.

Опитах да отворя вратата със собствения си ключ, но не успях. Разтревожих се и звъннах на звънеца.

Вратата отвори синът ми. Опитах да вляза, но той застана на прага и скръсти ръце на гърдите си. Протегнах му съда с ястието и започнах да говоря за завесите. Валери почервеня от яд. Стисна зъби и ми каза: „И трябва ли да ти благодаря за това? Мамо! Седем часа сутринта е! Защо се мотаеш тук в такъв ранен час? Предупреждавам те, още една такава визита и ще се изнесем, без да ти кажем къде сме.“

Затвори вратата пред носа ми! Нито взе завесите, нито ястието. Трябваше да събудя съседката и да я помоля да предаде храната, когато се събудят.

Тръгнах на работа с тежко сърце и сълзи на очи. Защо се случва това? Как децата могат да проявяват такава чернота и неблагодарност към любящите си родители?

Ние с баща му правим всичко за тях. Отдаваме се изцяло, готови сме да дадем последната си риза. Родителите обикновено очакват грижи от децата си, но ние се раздаваме изцяло за тях. А той ми казва: „Защо стоиш пред вратата?“. Кой човек можем да наречем добър – този, който ще преглътне и забрави такива думи, или този, който ще се опита да насочи детето си на правия път?

Едно е сигурно: Моят и никога не е бил такъв. Уверена съм, че снаха ми го е настроила срещу мен. Не може да бъде иначе, че детето се е променило така изведнъж.

А как мислите вие, на чия страна е истината? Споделете мнението си в коментарите.

За още интересни истории, последвайте страницата ни във Фейсбук!

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групата ни във Фейсбук: Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети