Събудих се онази сутрин, както всяка друга, със стави, които боляха, докато се изправях от леглото. Отидох до стаята на Даниел, надявайки се, че най-накрая се е върнал след нашия спор снощи.

Вратата се отвори, разкривайки празно легло и сгънато парче хартия на възглавницата.

Ръцете ми трепереха, докато разгъвах бележката. „Мамо, заминавам. Не се опитвай да ме намериш. Няма да се върна.“ Думите се замъглиха, докато сълзи напълниха очите ми. Как можеше да го направи? Как можеше моят 18-годишен син просто да ме изостави?

Паднах на леглото му, стискайки бележката до гърдите си. Васил почина само преди шест месеца, а сега и Даниел го нямаше. Тишината в къщата беше оглушителна.

Думите на д-р Чавдарова от последната седмична среща отекваха в ума ми. „Евелина, резултатите от изследванията ти не са добри. Ще се нуждаеш от продължително лечение, което няма да е евтино.“

Работех две работи откакто Васил почина, опитвайки се да се справя с планината от дългове, които остави след себе си. Сега, с Даниел изчезнал и моята болест за управление, се чувствах напълно претоварена.

Следващите няколко дни бяха като мъгла. Обадих се на приятелите на Даниел, на училището му, дори и на местната полиция. Никой не го беше виждал. Сякаш беше изчезнал безследно.

Бях сама, болна и потънала в дългове.

На следващата сутрин се обадих на д-р Чавдарова. Разбрах, че лечението ще ми струва скъпо. Помолих шефа ми да работя без почивен ден за да изкарам повече пари. Намерих втора работа.

И така започна новият ми живот. Ставам в 5 сутринта, в закусвалнята съм в 6. Работя до 2, след това отивам в офиса за втората си работа, където отговарям на телефони до 8 вечерта. Прибирам се, набързо вечерям, падам в леглото.

Дните се превърнаха в седмици, седмици в месеци, месеци в години. Продължавах да работя, да изплащам дълговете, да ходя на лечения. Стаята на Даниел остана непокътната, светилище на надеждата ми, че ще се върне.

Д-р Чавдарова стана повече от просто мой лекар. Тя беше единственият човек, с когото говорех за нещо извън работа или сметки.

С годините постепенно започнах да се измъквам от финансовата дупка. Дълговете започнаха да намаляват, постоянният страх от банкрут изчезна. Но празнотата остана.

Всеки рожден ден, всяка Коледа, се оказвах вторачена в телефона, молейки се да звънне. Молейки се да бъде Даниел. Но никога не беше.

Тринадесет години минаха в размазана мъгла от изтощение и самота. Тогава, една вечер, на вратата се почука.

Отворих, и ето го. Даниел, сега на 31, стоеше на прага ми с два куфара и колеблива усмивка. „Мамо, здравей. Искам да се върна у дома.“

Главата ми се завъртя. Исках да затръшна вратата в лицето му, да му изкрещя за това, че ме изостави. Вместо това, усетих се да правя крачка настрани и да го пускам вътре.

„Толкова съжалявам, мамо,“ каза Даниел, гласът му трепереше. Падна на колене в хола. „Имах… проблеми. Сериозни проблеми. Не исках да те въвличам в тях.“

Стоях там, скръстила ръце. „Какви проблеми?“

Даниел ме погледна с насълзени очи. „Заплетох се с лоши хора. Хазарт… Бях затънал до ушите. Мислех, че ако си тръгна, ще те защитя.“

Гневът ми малко по малко омекна. „Можеше да ми кажеш. Можехме да се справим заедно.“

„Знам това сега,“ каза той, навел глава. „Бях млад и глупав. Можеш ли някога да ми простиш?“

Въздъхнах, чувствайки тежестта на тринадесет години самота и болка. „Имам нужда от време, Даниел. Но можеш да останеш засега.“

Вечеряхме заедно, мълчанието прекъсвано само от звука на вилици по чинии. Не можех да не забележа колко много се беше променил. Художникът тийнейджър го нямаше, на негово място беше мъж с широки рамене и уморени очи.

„И така,“ казах, прекъсвайки мълчанието, „какво си правил всички тези години?“

„Дълга история, мамо. Бях… навсякъде. Опитвах се да се намеря.“

„И намери ли се?“ попитах, гласът ми беше по-остър, отколкото исках. „Намери ли си себе си?“

Той кимна. „Мисля, че да. Чист съм сега. Вече от доста време. Имам работа в града. Просто… трябваше да те видя първо. Да се извиня.“

Исках да му повярвам. Господи, колко исках да му повярвам. Но тринадесет години разочарование и самота ме бяха научили да бъда предпазлива.

„Това е… добре, Даниел. Радвам се, че си по-добре.“

Тази надежда се разби в 2 сутринта, когато се събудих от странни шумове. Прокраднах се по коридора, босите ми крака безшумни на студения под.

Там беше Даниел, осветен от лунната светлина, ровейки в шкафа, където държах спестяванията си. Парите, които бях пестила и събирала години наред, работейки въпреки болестта и изтощението.

„Какво правиш?“ Гласът ми беше едва шепот, но Даниел скочи като прострелян.

Обърна се с пачка пари в ръка. „Мамо! Аз… мога да обясня!“

„Излез.“ Думите бяха ледени. „Излез веднага, или ще извикам полицията.“

Лицето на Даниел се смачка. За момент видях малкото момче, което някога беше. След това изражението му се втвърди. Без дума, той грабна куфарите си, които все още стояха до входната врата, и си тръгна.

Когато вратата се затвори зад него, паднах на пода. Сълзи се стичаха по лицето ми, но почувствах странно усещане за мир. Бях оцеляла тринадесет години без него. Бях преживяла смъртта на Васил, смазващи дългове и хронична болест.

Щях да преживея и това. Със зазоряването взех решение. Време беше да се фокусирам върху себе си, да изградя живот, изпълнен с хора, които наистина се грижат за мен. Даниел беше направил своя избор. Сега беше време да направя своя.

Взех телефона и набрах номера на д-р Чавдарова. Когато се включи автоматичният отговор, оставих съобщение.

„Д-р Чавдарова, аз съм Евелина. Мисля, че може би трябва да говоря с някого. Може би терапевт. Искам да променя живота си! Обадете ми се, когато можете.“

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:

Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети

или групата, където може да прочетете още подобни истории:

Рецепти за готвене, съвети за дома и лични истории