Човек може да бъде безкрайно нагъл: да те натоварва с допълнителни задачи на работа, да бъде лош съсед и постоянно да пробива стени, да иска пари и никога да не ги връща. Това, разбира се, ще дразни всекиго, без съмнение. Но върхът на наглостта е, когато не някой непознат, а близък, роден човек започне да ти отнема времето и силите, прикривайки се само с вашата роднинска връзка и нищо повече. В такива случаи е трудно дори да се контролираш.

Сестра ми ме побърква. Не знам как е при вас, но у нас отношенията между роднините са доста силни и не мога просто така да ги игнорирам. Въпреки че напуснах селото преди 20 години. Въпреки това някои селски навици днес не само ме изнервят, но и ме побъркват.

Накратко, от родителите ни с Марина ни остана къща в селото. Добра сграда, от качествени тухли, а най-важното — това са спомените. Спомени за миналото, за детството, за мама и татко. Но да живея в нея с сестра ми е невъзможно: аз имам свое семейство, тя своето. Затова трябваше да решим този въпрос по някакъв начин. И за да не продаваме къщата, предложих на Марина да изкупя нейната част в продължение на няколко години. А сам реших да направя малък ремонт и да настаня там дъщеря си. Тя по това време още обмисляше брак.

Изглеждаше, че родната ми сестра, възрастен, разумен човек, се съгласи с всички условия. Естествено, не подписвахме нищо официално. Кому да се вярва, ако не на най-близките?

Аз се заех със своите дела, сестра ми със своите. Само че ако моето семейство, така да се каже, е свикнало на тихо съществуване, Марина с нейния бивш не успяха да живеят и две години и се разделиха. Любовта им била такава. Страстна, да. В тяхната възраст. В крайна сметка, на сестра ми не й беше лесно. Напусна съпруга си и отиде направо при някой свой „стар познат“.

Въпреки това, Марина се изнесе и от своя приятел след няколко месеца. Видимо, приятелството им омръзна. Тогава сестра ми отиде при своя приятелка. За която не се поколеба да разкаже и на мен. Тази приятелка вече я познавах лично. Близка приятелка, не повече. Така че ако сестра ми е отишла при нея, работите й вървят зле. Аз бих помогнал на човек. Но нашият апартамент с жена ми не е толкова голям, че да може да приюти още някой.

Измина малко време и Марина също се изнесе от своята приятелка. Но все още не губеше боен дух, видимо все още й оставаха пари, които й дадох за нейната половина от къщата. От една страна, разбирах, че няма да й стигнат дълго, а от друга — не възнамерявах да ги събирам с мъжа й. Аз не съм сватовник. Какво ще стане с Марина по-нататък? Бог знае, по кофите няма да рови. Вероятно ще си намери работа… Ето такива мисли имах.

Докато веднъж, преди няколко дни, не ми се обади дъщеря ми. Тя вече е омъжена и живее в родителския дом на съпруга си… Да, Марина пристигнала при племенницата си и започнала да иска кътче в „нейния собствен дом“. Имах някаква мисъл за това, но не мислех, че всичко може да вземе толкова драматичен обрат. Когато пристигнах, очаквах да уредя скандал и дори с позор да изгоня сестра си от нашата бивша къща. Но… Всичко тръгна малко извън плана.

Представете си селска къща, куп народ, а в центъра на всичко това плачеща възрастна жена, в някакви дрипи, които в града определено нямаше, не знам дори откъде ги е взела. Със снимка на нашето семейство в рамка, пълзи на колене, реве и крещи на целия квартал, че я измамили, изгонили и оставили гола и боса. Докато собствената й племенница не я пуска на прага. Но главният негодник, разбира се, бях аз. Защото отнел жилището, измамил и прочие-прочие.

Някой би казал: тя е обикновена луда. Други биха завъртели пръст около слепоочието и продължили по своите дела. Обаче това е село. И за мен това означава, че ситуацията е напълно критична. Първо, на селяните винаги всичко им е интересно. Други развлечения почти няма. А тук — не само че е занимателно, но и черният дроб не страда. И второ, нашите, макар и далечни, но все пак роднини. Те няма да пропуснат своето. Разбира се, ще застанат на страната на „пострадалата“.

Така. Сега аз съм злият по-голям брат, изгонил сестра си от родния дом. Дъщеря ми е нахалница, живееща на чужда територия и опитваща се да изгради своето щастие върху нещастието на леля си. Нейният мъж — дори не знам, градски човек, в смисъл, тук е роден. Което всъщност е най-лошото. И някой трябва да направи нещо. Дори повикаха полиция. Клеха ме на каквото се сетите, но, колкото и да е странно, никой не прие Марина да поживее при тях. Дори само за тези няколко дни, през които тя идва при дъщеря ми, без да знам защо.

Ако не бяха роднините, щях да плюя и да не обръщам внимание: нека зетят се оправя. Но заради цялата тази суета дори не знам какво да правя. Може би да отида в съда?

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:

Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети

или групата, където може да прочетете още подобни истории:

Рецепти за готвене, съвети за дома и лични истории