Когато навърших 81 години, бях диагностицирана с остеопороза, което затрудни движението ми без помощ. Състоянието ми също направи трудно за сина ми Тодор и съпругата му Мария да се грижат за мен, затова решиха да ме преместят в старчески дом.

„Не можем да се грижим за теб цял ден, мамо“, каза ми Тодор. „Имаме работа. Ние не сме болногледачи.“

Замислих се защо изведнъж се почувства така към мен, защото винаги се опитвах да стоя настрана, за да не нарушавам дневния им график. Стоях в стаята си и използвах проходилката, когато трябваше да се придвижа до друга част на къщата.

„Ще стоя настрана, обещавам. Просто не ме пращайте в старчески дом, моля. Баща ти построи тази къща за мен и бих искала да живея тук до края на живота си“, молех се.

Тодор ме пренебрегна, казвайки, че къщата, която покойният ми съпруг Иван е построил, е „твърде голяма за мен“.

„Къде сгреших?“ попитах се, когато се прибрах в стаята си същата вечер. Мислех, че съм възпитала добре възпитан мъж, но изглежда съм се заблуждавала. Никога не очаквах да бъда предадена от сина си.

Всеки ден в старческия дом ми се струваше като вечност. Въпреки че медицинските сестри бяха приятелски настроени и другите пациенти бяха мили за разговори, все пак копнеех да бъда с близки, а не на място, пълно с непознати.

Без телефон или таблет, ежедневно пишех писма на Тодор, молейки го да ме посети или да ми разкаже как са. Нито веднъж не получих отговор или посещение.

След две години в старческия дом, загубих всякаква надежда някой да дойде. „Моля те, вземи ме у дома“, молех се всяка вечер, но след две години се опитвах да се убедя да не се надявам повече.

Един ден обаче бях изненадана да разбера от медицинската си сестра, че мъж на около четиридесет години е на рецепцията и търси мен. „Дали синът ми най-накрая дойде да ме посети?“ казах, бързо вземайки проходилката си, преди да се придвижа до рецепцията.

Когато стигнах там, имах голяма усмивка на лицето си, мислейки, че е Тодор, но за моя изненада, това беше друг мъж, когото не бях виждала от години. „Мамо!“ извика той и ме прегърна силно.

„Радо? Ти ли си, Радо?“ попитах го.

„Аз съм, мамо. Как си? Съжалявам, че отне толкова време да те посетя. Току-що пристигнах от Англия и отидох направо до къщата ти“, каза той.

„Къщата ми? Видя ли Тодор и Мария там? Те ме сложиха в този старчески дом преди няколко години и не съм ги виждала оттогава“, разкрих.

Радо ме погледна тъжно и ме помоли да седна. Седнахме един срещу друг на дивана и той започна да ме информира за случилото се през последните две години, докато бях в старческия дом.

„Мамо, съжалявам, че трябва да чуеш това от мен. Мислех, че вече знаеш“, започна той. „Тодор и Мария загинаха в пожар миналата година… Разбрах само когато отидох до къщата ти и я видях изоставена. Реших да проверя пощенската кутия, за да видя дали мога да намеря информация къде да те намеря и видях всичките ти непрочетени писма“, обясни той.

Не можех да повярвам на това, което ми казваше Радо. Въпреки че чувствах негодувание към сина си за това, което ми направи, чувайки за смъртта му, сърцето ми се разбиваше. Плаках цял ден, скърбейки за него и за снаха си Мария.

Радо беше момче, което веднъж взех в дома си. Той и Тодор бяха приятели от детството и бяха неразделни, когато бяха по-малки.

За разлика от Тодор, който имаше всичко, което можеше да поиска, Радо живееше в бедност и беше отгледан от баба си след смъртта на родителите си. Аз го третирах като свой син, хранех го, обличах го и го направих част от семейството ни, докато не се премести да учи в Англия.

„Мамо“, каза той, след като най-накрая се успокоих. „Не вярвам, че мястото ти е тук, в този старчески дом. Ще позволиш ли да те взема у дома? Бих искал да се грижа за теб“, каза той.

Не можех да спра да плача отново. Собственият ми син ме изгони от къщата ми, а пред мен стоеше човек, който искаше да ме приеме, въпреки че не съм му кръвен роднина. „Наистина ли би направил това за мен?“

„Разбира се, мамо. Не трябва дори да питаш. Ти ме възпита да бъда този, който съм днес. Без теб съм нищо“, каза Радо, прегръщайки ме.

Дните ми в новия дом на Радо бяха пълни с радост и спокойствие. Всеки ден беше ново приключение с внуците му, които винаги ме караха да се усмихвам и да се чувствам млада. Семейството му ме приюти като част от тяхното семейство, и аз не можех да повярвам на щастието си.

Радо често ме взимаше на разходки, където обсъждахме миналото и се смеехме на стари спомени. Той беше внимателен и грижовен, и не можех да си представя по-добър син. Виждах в него добротата и любовта, които някога бях вложила в него като дете.

Историята ми е доказателство, че дори и в най-трудните моменти, винаги има надежда и че добротата и любовта могат да дойдат от най-неочаквани места.

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:

Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети

или групата, където може да прочетете още подобни истории:

Рецепти за готвене, съвети за дома и лични истории