Родителите винаги се отнасяха към мен и брат ми със специална, разбираема само за тях самите, любов. Ежедневна гимнастика, обливане със студена вода, стоене на колене върху царевица, дори коланът – всичко това беше част от ежедневието ни. Ние не бяхме религиозно семейство или нещо такова. Просто мама и татко винаги бяха директни хора. Искаха от нас, децата, подчинение, уважение и абсолютна отдаденост. Традиционните ценности и патриархатът бяха естествено допълнение.

В детството не мислех много за това, но по-късно осъзнах: тъй като съм момиче и по-малката в семейството, на брат ми му се падна повече от мен. Често той получаваше още няколко удара от татко заради мен. „Как така не знаеш къде е сестра ти по това време?!“ Сигурна съм, че затова той напусна семейството ни още на 17 години. Не, по-скоро избяга. Дори сега Никола не иска да има нищо общо с нас, дори с мен, въпреки че минаха толкова години…

После татко почина. Но по друга причина. Белите му дробове отказаха. Дали от нерви, или по навик, пушеше като комин по кутия на ден. Може би дори повече, не бих могла да кажа със сигурност. Този навик го уби. Макар че не докосваше алкохол и забраняваше на мама да пие. А тя го обичаше толкова много! Ходеше в траур няколко месеца, отслабна до такава степен, че приличаше на закачалка. Дори обемният костюм, с който се опитваше да скрие загубата на тегло, не помагаше. Отново, заминаването на брат ми не беше нещо особено за нея, тя почти не обърна внимание на това събитие.

Сега аз съм вече пораснала жена и имам две малки деца. Живеем с мъжа ми в неговия апартамент и почти съм забравила предишния си живот с родителите. Не помня цели времеви отрязъци, ако трябва да съм честна, просто са ми изхвърчали от главата. Опитвах се да си спомня някои събития, за да събера всичко в едно… Но Бог да ги прости. Мама остана да живее в стария ни апартамент и до ден днешен се чувства доста добре. Татко остави средства след себе си, а да не забравяме и къщата на края на града, която се отдава под наем. Преди беше вила, но имахме късмет с местоположението ѝ и в момента тя носи приличен доход.

Както вече споменах, мен и брат ми възпитаваха в традиционен стил. Така и израснах, и не мога да направя нищо по въпроса. Каквото и да е било в миналото, винаги каня мама на вече нашите с мъжа ми и децата семейни празници. Отивам при нея на гости от време на време. Нося ѝ подаръци, пазарувам. Заставям мъжа ми да помага, ако трябва да премести нещо тежко или да направи някакъв минимален ремонт. А тя го възприема като даденост.

Но от нейната страна не виждаме никаква възвращаемост. Мама просто си седи вкъщи, занимава се с трите си кучета и понякога ми звъни, за да ме попита как съм, а по-често, за да провери какво става в моето семейство. Чувствам се като някакъв войник, на когото генералът звъни и великодушно го „радва“ с факта, че едно от неговите кучета се нуждае от помощта на ветеринар. Значи ние трябва да дойдем и да заведем животното при специалиста. Нито „благодаря“, нито „довиждане“. Длъжни сме.

Въпреки че самата мама не се държи като традиционна родителка, баба също не е много добра. А за нейната роля на тъща изобщо няма да коментирам. С Николай започнахме от нулата и никой не ни помогна. Въпреки това сега сме на крака, отглеждаме децата в нелесно време. А какво прави мама? Въпреки че има възможност да ни помогне финансово, тя по-скоро ще купи повече храна за своите улични кучета, отколкото допълнителен шоколад за внуците си. Какъв допълнителен, за какво говоря. За всеки.

Не само това, но тя също така ни критикува, че уж нарочно правим внуците ѝ слабаци. Представете си, най-голямата ни дъщеря е на 5 години. И ако продължим така, ще пораснат некадърни. Така че нека имат повече дисциплина. В крайна сметка, съветва да възпитаваме нашите деца, както нас с брат ми навремето.

А когато си спомням как „любимият“ ѝ син сам си тръгна от семейството ни заради тази политика, мама започва да крещи и съска. А след това театрално се залива в сълзи, не забравяйки да ме упрекне, че заради нашите детски обиди баща ни е починал толкова рано. Лично аз не виждам никаква връзка в това.

Напоследък ми е трудно да търпя отношението на майка си. И усещам, че не съм заслужила това отношение. Може би съм пораснала и накрая съм се втвърдила. А може би възпитанието започва да губи силата си. Но нещо трябва да се промени, сигурна съм. Колко още мога да губя своето време и нерви за възрастен човек, който никога в живота си не ме е ценил. Не е ли по-логично да обърна внимание на тези

Не е ли по-логично да обърна внимание на тези, които са тук, които са до мен? Независимо дали сме роднини или не, така да продължавам просто не е здравословно. Нека кучетата ѝ я подкрепят, защото аз вече не смятам да участвам в това. Моят брат беше прав от самото начало. Това семейство винаги е било обречено. Просто аз не исках да го видя.

Сега, когато се замисля за всичко това, не мога да не се питам: защо продължавам да се опитвам? Защо се опитвам да поддържам връзка с човек, който никога не ме е разбирал и вероятно никога няма да ме разбере? Защо се оставям да бъда третирана като второстепенна в живота на собствената си майка, докато нейните кучета получават повече внимание, отколкото аз и моите деца?

Може би е време да сложа край на този кръговрат. Да спра да се опитвам да бъда добра дъщеря за човек, който никога не е бил добра майка за мен. Да престана да инвестирам енергията си в тази връзка и да насоча цялата си любов и грижа към семейството, което съм създала сама. Защото истинското семейство не е просто хората, с които споделяш кръв, а тези, които те подкрепят, обичат и разбират.

И макар че ми е трудно да го призная, знам, че трябва да направя този болезнен избор. Моят брат беше прав да напусне. И може би е време и аз да последвам неговия пример, но не като бягство, а като освобождение. Освобождение от токсичната връзка, която никога не е била това, което би трябвало да бъде.

Аз съм майка, съпруга и съм длъжна да се грижа за своето семейство. Моите деца и съпругът ми заслужават всичката любов и внимание, които мога да им дам. И няма да позволя на никого, дори на собствената си майка, да разруши това, което съм изграждала с толкова усилия и любов.

Така че, нека мама продължава да се грижи за своите кучета. Аз ще се грижа за моите деца, за моето семейство, за себе си. И може би някой ден ще разбере какво е загубила. Но дотогава, аз ще продължа напред, без да се обръщам назад. Защото животът е твърде кратък, за да го губя в опити да угодя на някой, който никога не е оценил усилията ми.

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:

Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети

или групата, където може да прочетете още подобни истории:

Рецепти за готвене, съвети за дома и лични истории