Поради голямата разлика във възрастта, често не намирах общ език с родителите си и не можехме да се разбираме. Веднага щом влязох в колеж и успях да се преместя в общежитието, направих го без колебание. От една страна, не исках да преча на възрастните си родители, а от друга, в компанията на връстниците ми беше много по-интересно.

След като завърших, останах да живея в друг град, където започнах работа и наех апартамент. Там създадох и своето семейство. Тъй като никога не съм бил твърде близък с майка ми, разстоянието още повече ни отдалечи. Рядко си говорехме по телефона и това беше всичко.

Всичко се промени след смъртта на баща ми. Прекарах цял месец с майка ми, но не можех да се върна сам в града. Тя трудно понесе тази загуба и не намираше покой в голямата празна къща.

На семейния съвет с жена ми решихме да вземем майка ми при нас, защото съвестта не ми позволяваше да я оставя сама. В началото тя отказваше да се премести, но аз успях да я убедя. Вероятно, тя се притесняваше само от това, че ще ни пречи.

Продавахме бързо къщата в предградията, а парите и пенсията на майка ми оставих на депозитна сметка. Разбира се, очаквах, че ще осигурявам цялото семейство със собствените си средства. Животът на дъщеря ни също се промени, защото тя се премести в общежитието, за което отдавна мечтаеше. Бабата се настани в нейната стая. Не мислех, че ще имаме някакви трудности, но се оказа, че съм силно сбъркал.

Майка ми страдаше толкова много за баща ми, че започна да бълнува и да се капризничи. Тя виждаше измама във всичко и не можеше да се примири с факта, че мъжът ѝ вече не е до нея.

С времето тя започна да ни обвинява, че нещата ѝ изчезват. Когато се опитвахме да я успокоим, тя ни упрекваше, че сме я принудили да живее с нас. Сравняваше условията си с тюремни. Опитвахме се да не обръщаме внимание на това, но ситуацията се изостри.

Тъй като положението се влошаваше, трябваше да се обърнем към специалисти. Те прегледаха майка ми и казаха, че в главата ѝ се случват необратими процеси, които никой не може да контролира. Според тях, ако я бяхме оставили сама, нещата можеха да се влошат много повече.

Един ден, докато аз и жена ми бяхме на работа, майка ми излезе от апартамента, отиде в двора и започна да вика за помощ. Хората започнаха да я разпитват какво се случва. Оказа се, че според нея аз я ограбвам и държа насила.

Органите за социални грижи ни посетиха, за да проведат инспекция. Те разгледаха къде живее възрастната жена, какво яде и как се грижим за нея. Освен това представих документи, доказващи, че пенсията на майка ми се съхранява в отделна сметка. След това специалистите ни посъветваха да я настаним в платен специализиран санаториум, защото това би било по-добро решение за всички. Беше ми трудно да взема това решение, но се съгласих. Когато я отведоха, в очите ѝ имаше тъга и тревога. Сърцето ми се късаше от болка и казах на санитарите, че съм променил решението си. Въпреки това, отмяната не беше лесна, и ми предложиха да се върна на следващия ден, за да попълня необходимите документи. Имах цяла нощ да размисля.

В крайна сметка жена ми ме успокои и решихме да не променяме решението си. Цялата пенсия на майка ми отиваше за плащане на дома за възрастни, а аз добавях средства за допълнителните разходи. След месец тя намери приятели там, но не искаше да се вижда с мен. Възрастната жена продължаваше да твърди, че съм тиранин и крадец.

Грижата за възрастните родители е задължение на всеки от нас, но понякога е невъзможно да се справим сами с това. Може би, в такива случаи, домът за възрастни е добра алтернатива. Там могат да се осигурят всички необходими условия и грижа за немощните хора.

Как мислите вие, може ли човек да предаде родителите си в дом за възрастни хора?

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:

Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети

или групата, където може да прочетете още подобни истории:

Рецепти за готвене, съвети за дома и лични истории