Майка ми ме мразеше от мига, в който е разбрала, че е бременна. Баща ми, не беше заможен, не беше и привлекателен, и това я ужасяваше. Още преди да се родя, тя вече ме е отхвърлила. Когато най-накрая съм се появила на този свят, тя не изпиташе нищо друго освен омраза. Не бях нищо повече от нежеланото наследство на един мъж, когото тя не можеше да понася.

Майка ми обаче не искаше да работи. Тя мечтаеше за богат и красив мъж, който да я спаси от живота, който така силно ненавиждаше. Сякаш съдбата ѝ се усмихна, когато срещна Иван – мъж, който имаше всичко, което тя желаеше. Той беше не само богат, но и привлекателен, нещо, което баща ми никога не беше.

Когато Иван предложи да се оженят, тя не можеше да повярва на щастието си. Но аз бях проблемът. Тя не можеше да позволи Иван да разбере, че има дъщеря, която приличаше на мъжа, когото мразеше. Затова, когато той я посети за първи път, тя ме скри в килера. Но, за нейно нещастие, аз започнах да плача. Иван ме чу и дойде при мен.

“Имаш дете, Мария?” попита той с ужас в очите.

Майка ми, вътрешно кипяща от ярост, успя да се усмихне и излъже: “Да, това е дъщеря ми. Баща ѝ загина в автомобилна катастрофа, и сега съм принудена да я отглеждам сама.”

Иван не се замисли дълго. Взе ме на ръце и каза с топлота: “Тя е прекрасна, Мария. Обещавам да я обичам като свое дете.” Майка ми беше съсипана отвътре, но не можеше да направи нищо.

След време те се ожениха и имаха близнаци – красиви, съвършени деца, които майка ми обожаваше, защото приличаха на нея. Аз бях забравена, пренебрегната, третирана като нежелано бреме. Всеки ден минаваше в унижение и болка. Един ден, когато исках да прегърна близнаците, тя ме отблъсна с жестока сила: “Даниела, стой далеч от моите деца! Ти си грозна като баща си! По-добре да те бях оставила в сиропиталище!”

Тези думи бяха като нож в сърцето ми. Исках само малко любов, малко грижа от нея, но тя ме отхвърляше с всяка изминала минута. Страхът, че ще ме изостави, беше неизменен спътник в живота ми.

Когато навърших 18, реших, че не мога повече. Напуснах дома и започнах самостоятелен живот. Единствената връзка, която запазих, беше с Иван, единственият човек, който ме обичаше истински.

Но съдбата не пожали Иван. Един ден, когато го потърсих, майка ми вдигна телефона и студено ми съобщи, че той е в болница. Беше диагностициран с рак в напреднал стадий, и лекарите му даваха само няколко месеца живот. Майка ми, осъзнавайки, че Иван вече няма да може да ѝ осигурява лукса, който толкова силно желаеше, го напусна без капка съжаление.

Останах до Иван до последния му дъх. Работех, за да покривам разходите му за лечение, и се грижех за него като за роден баща. Той ме питаше защо майка ми и сестрите ми не идват да го видят, но аз лъжех, за да не го натъжавам още повече. Казвах му, че са болни.

Когато Иван почина, болката беше неописуема. Майка ми и сестрите ми дори не се появиха на погребението. Единственият път, когато ги видях след смъртта му, беше в кабинета на адвоката, който ни съобщи, че Иван е оставил цялото си наследство на мен.

Майка ми изведнъж промени отношението си, опитвайки се да се сближи с мен, но аз я отхвърлих с решителност. “Остани далеч от мен! Ти си само алчна жена, която иска парите на баща ми. Ако опиташ да се свържеш с мен отново, ще пусна жалба в полицията!”

Беше майка ми, но тя никога не заслужаваше да бъде наричана така. Някои хора просто не заслужават да бъдат родители.

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:

Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети

или групата, където може да прочетете още подобни истории:

Рецепти за готвене, съвети за дома и лични истории