Сутринта на 35-тия ми рожден ден се събудих със смесени чувства. Вълнение и тъга се преплитаха в мен. Рожденият ми ден винаги е бил специален, но тази година нещо не беше както трябва. Посегнах към телефона, надявайки се на съобщение от Кристиан.
Нямаше нищо. Въздъхнах. Той беше на командировка и щеше да се върне по-късно вечерта за партито. Тъкмо се канех да стана, когато звънецът на вратата прозвъня.
“Кой ли е толкова рано?” прошепнах и взех халата си.
Отидох до вратата и погледнах през шпионката. Никой. Сърцето ми прескочи един удар, но все пак отворих. На прага имаше лъскава черна кутия. Нямаше следа от никого на улицата.
Вдигнах кутията, чувствайки тежестта ѝ в ръцете си. Вътре имаше чифт от най-красивите обувки, които някога бях виждала. Докато ги разглеждах, малка бележка падна от едната обувка.
“ТОЗИ, КОЙТО ЩЕ ИМА СЪЩИТЕ ОБУВКИ НА РОЖДЕНИЯ ТИ ДЕН ДНЕС, ИСКА ДА СЪСИПЕ ЖИВОТА ТИ.”
“Какво?” прошепнах, четейки отново. Студена тръпка премина по гръбнака ми. “Това шега ли е?” промърморих, гледайки ту обувките, ту бележката.
Хванах телефона и набрах Кристиан. Телефонът звъня и звъня, докато не включи гласовата му поща.
“Кристиан, обади ми се веднага, нещо странно се случва.”
Поставих телефона на гърдите си, усещайки как страхът се промъква в мен. „Кой би направил това? И защо?“
Опитвах се да се съсредоточа върху приготовленията за партито, но чувството на тревога не ме напускаше. Къщата беше изпълнена с аромати на храна и мека светлина, но мислите ми бяха заети само с онази бележка.
Когато Кристиан най-накрая се прибра, почти се сринах в обятията му. “Честит рожден ден, любима,” каза той, прегръщайки ме топло.
“Кристиан…” започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Как можех да му обясня всичко това, без да прозвуча луда?
“Всичко наред ли е?” попита той, забелязвайки бледността ми. Поклатих глава, опитвайки се да се усмихна. “Добре съм, просто съм уморена.”
Кристиан ме прегърна отново. “Всичко е прекрасно. Партито ще бъде невероятно.”
Гостите започнаха да пристигат, но не можех да се отпусна. Всеки път, когато някой влезеше, поглеждах обувките им. Накрая вратата се отвори и видях… Емилия.
Сърцето ми се сви. Тя носеше същите обувки.
“Емилия?” прошепнах. Тя ме прегърна, без да подозира какво се случва в мен.
“Честит рожден ден, Даниела!” каза тя весело.
“О, имаме еднакви обувки!” казах с усмивка, опитвайки се да звуча небрежно. “Какво съвпадение!”
“Купих ги миналия месец. Спасявах ги за нещо специално,” отвърна тя.
Докато тя говореше с друг гост, телефонът ми вибрира. Непознат номер. Отворих съобщението и кръвта се отдръпна от лицето ми. На екрана се виждаше снимка на Кристиан и Емилия, които избираха обувките заедно, усмихвайки се и прегръщайки се като двойка.
Следващото съобщение разкри истината. “Аз съм Мария, продавачката от магазина. Преди два дни ги чух да говорят. Той каза: ‘Любима, най-накрая мога да се радвам на компанията ти. Жена ми дори не подозира. Тези обувки ще изглеждат перфектно на рождения ѝ ден. И когато тя заспи, няма да мога да дочакам да ги сваля от теб.'”
Стоях замръзнала, светът сякаш се наклони под краката ми. Съпругът ми. Сестра ми. Двамата души, на които най-много вярвах, ме предаваха заедно. Вместо да се сривам, нещо в мен се закорави. Ако те искаха да ми съсипят живота, сега щяха да разберат какво е наистина да се сблъскат с мен.
С прибран телефон и спокойна усмивка се отправих към Кристиан и Емилия.
“Хей, всички!” извиках, привличайки вниманието на гостите. “Имам малка игра, която искам да изиграем. Казва се ‘Познай изненадата’. Кристиан, Емилия, бихте ли се присъединили?”
Те си размениха погледи, но последваха към центъра на стаята. Свързах телефона си със звуковата система и пуснах записа на разговора им в магазина за обувки.
Стаята замръзна в мълчание. Шок и недоверие се четяха по лицата на всички, докато слушаха. Кристиан се втурна към мен, отчаяние в очите му. “Даниела, спри това! Дай ми телефона!”
Но аз бях по-бърза, отдръпнах се и продължих да играя записа.
Когато записът приключи, мълчанието беше оглушително. Най-накрая проговорих, гласът ми беше студен като лед. “Вие двамата мислехте, че можете да ме унижите? Да ми съсипете живота? Е, аз няма да бъда тази, която ще бъде съсипана днес.”
Обърнах се към Кристиан: “Искам да си тръгнеш от тази къща до утре сутрин. Вече не принадлежиш тук.”
След това се обърнах към Емилия, която тихо плачеше: “А ти, Емилия… Ти ме предаде по най-жестокия начин. Никога повече не искам да те видя или чуя. Ще се погрижа цялото семейство да разбере какъв човек си.”
С тези думи се обърнах и излязох от стаята, оставяйки ги сами, унижени и разкрити, с еднакви обувки, които вече не означаваха нищо.
След като последният гост си тръгна, взех палтото си и се отправих към магазина за обувки, за да благодаря на Мария. Когато я намерих, тя заключваше магазина, изненадана да ме види.
“Благодаря ти,” казах, изпълнена с искрена благодарност. “Ти ме спаси от този кошмар.”
Мария се усмихна: “Понякога истината е най-добрият подарък, който можем да дадем.”
Наклоних глава, поемайки дълбоко дъх, усещайки как тежестта на деня се вдига от раменете ми.
“Отмъщението е сладко,” казах с усмивка, “особено когато е поднесено с перфектен чифт обувки.”
За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:
Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети
или групата, където може да прочетете още подобни истории:
Comments