Мислех, че посещавам гроба на баща ми, за да намеря мир с миналото, но когато видях моята снимка на съседен надгробен камък, студени тръпки ме обляха. Нямах представа, че това странно откритие ще ме доведе до истина, която ще промени живота ми завинаги.
Изминаха две години, откакто загубих баща си от рак. Две години, четири дни и цял живот в болка и скръб.
Все още помня деня, когато разбрахме, че има четвърти стадий на рак на белия дроб. Сякаш светът спря и бяхме в кошмар, от който не можехме да се събудим.
Лекарите започнаха лечение незабавно, но дълбоко в себе си всички знаехме, че е обречена битка. Баща ми се бори храбро, но в крайна сметка ракът победи.
Онази фатална сутрин бях в града, когато майка ми се обади от родния ни дом. Гласът ѝ, обикновено толкова силен, се разпука, когато ми съобщи новината.
“Даниела… той си отиде.”
След това не помня много. Всичко е размазано от сълзи и паническо събиране на багаж. Съпругът ми, Андрей, ни закара до къщата на майка ми, а аз постоянно очаквах баща ми да излезе от вратата, с отворени обятия за прегръдка. Но това никога не се случи.
Погребението беше празно и студено усещане. Сякаш част от мен беше погребана заедно с него. Казват, че времето лекува всички рани, но болката от загубата на баща ми е все така свежа. Изминаха две години, но сякаш онзи зловещ телефонен разговор от майка ми беше вчера.
В началото не можех да функционирам. Всяка вечер заспивах със сълзи, разигравайки спомените за баща ми в главата си. Болката беше толкова силна, че започнах да се съмнявам във всичко. Защо на мен? Защо на нас? Бях ли прокълната да бъда най-нещастният човек на Земята?
Престанах да посещавам родния ни дом. Всяка улица, всеки познат човек ми напомняше за баща ми. В резултат на това се потопих в работа, надявайки се да заглуша скръбта с таблици и срещи. Майка ми започна да ме посещава, вместо аз да отивам при нея, и аз бях благодарна за тази уговорка.
Но наскоро вината започна да ме гложди. Знаех, че трябва да се върна, да се изправя пред спомените, от които бягах. Затова миналата седмица с Андрей се отправихме към родния ми град.
Спряхме първо на гробището и всяка стъпка към гроба на баща ми беше все по-тежка. Когато най-накрая стигнах, коленете ми се подкосиха. Седнах там, проследявайки името му на студения камък, докато сълзите се стичаха по лицето ми.
“Татко, липсваш ми толкова много,” прошепнах, желаейки да почувствам прегръдката му за последен път.
Не знам колко дълго останах там, загубена в спомени и съжаления. Внезапно почувствах нежното докосване на Андрей, което ме върна в реалността.
“Даниела,” каза той меко, “погледни там.”
Проследих погледа му и сърцето ми спря. На няколко метра от нас стоеше друг надгробен камък и на него беше… моето име. “Завинаги в сърцата ни, Даниела,” пишеше на камъка, придружено от моя снимка като малко момиче, усмихнато на камерата.
С треперещи ръце извадих телефона си и се обадих на майка ми. Тя отговори още на първото позвъняване.
“Мамо,” започнах аз, “аз съм на гробището и тук има гроб с моето име. Какво се случва?”
Настъпи пауза, преди гласът на майка ми, странно спокоен, да се чуе: “Не мислех, че някога ще се върнеш да го видиш.”
“Какво имаш предвид?”
“След като баща ти почина,” обясни тя, гласът ѝ леко трепереше, “се чувствах сякаш съм загубила и двама ви. Престана да идваш, престана да се обаждаш… Имах нужда от нещо, за което да скърбя.”
Тя замълча за момент.
“Затова купих парцела до баща ти и направих този надгробен камък. Това беше единственият начин, по който можех да се справя.”
Не можех да повярвам, че майка ми ме е погребала в мислите си, въпреки че бях жива и здрава. Не знаех дали да се чувствам ядосана или съкрушена.
За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:
Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети
или групата, където може да прочетете още подобни истории:
Comments