Вече нямам достатъчно сили. Плакала съм толкова много нощи, че сега не е останала нито една сълза. Реших да го споделя с вас, защото няма с кого друг да го споделя. Моите приятели и близки вече са уморени от моите вечни оплаквания, така че не искам да ги претоварвам със собствената си негативност. А вие, може би, ще ми дадете съвет от ваша гледна точка.

Сега съм на 60 години. Още не съм пенсионерка, работя като медицинска сестра в болница. Но старостта вече чука на вратата. Силата ми става все по-малка, здравето също не е същото като преди 20 години. Съпругът ми също реши да се промени. Наскоро реши да ме напусне! Щом стигнахме до сребърната сватба, той обяви, че отива при друга. Всъщност, ние се познаваме почти от деца. Затова си мислех, че ще прекараме остатъка от живота си заедно.

Имаме дъщеря, която вече е на 25 години. Тя живее много далеч от нас, след като се премести със съпруга си. Той е военен и сега служи на далечна служба. Дори успях да стана баба, въпреки че съм виждала внука си на живо само два пъти за пет години. Сега дъщеря ми отново е бременна. Може би ще успея да се радвам на внучката си. Но в крайна сметка оставам съвсем сама. Вече нямам никого близък.

Като цяло, имахме добър брак с Иван. Понякога се карахме, и то за сериозни неща, но после всичко минаваше. Всеки го прави. Характерите ни се допълваха добре: той беше емоционален, а аз – спокойна. Въпреки че понякога моето спокойствие дразнеше съпруга ми. Той смяташе, че нашите караници са като дуели, в които трябваше да мога да отстоявам себе си. Но за мен беше по-важно да запазя брака, отколкото да защитавам собственото си достойнство.

Всички около нас ни смятаха за пример за семейство. Аз самата мислех така и дори не можех да си представя, че един ден моят Иван ще иска да ме предаде. Не знам какво толкова му липсваше, че реши да си намери любовница. Първо мърмореше, че съм напълняла и че вече не го привличам. Но дали това е достатъчна причина да напуснеш семейството? Дори спазвах диета заради него, но това доведе до хормонален срив и трябваше да ме лекуват в болница. След това отново качих килограми.

За да избегне конфликти (така си мислех), Иван често ходеше сам на вилата. Оставаше там за нощувка. Дори не предложи да отида с него. Казваше, че все пак ще се среща с приятелите си, така че няма място за жени. Ако само знаех тогава каква е истината…

След време съседите ми разказаха, че съпругът ми всъщност не е ходил на вилата с приятели. Той ми е изневерявал. В началото на есента съпругът ми сам ми призна всичко. Каза, че вече не ме обича и иска да отиде при друга жена. Каза, че тя харесвала външния му вид и умеела да се отстоява, за разлика от мен. Плаках много тогава, молих го да не си тръгва, но той дори не ме послуша.

По-късно споделих всичко с дъщеря си. Тя се опита да говори с баща си, но безуспешно. Сега и те не си говорят. Нервите ѝ се обостриха по време на бременността. Съжалявам, че я натоварих с това. Тя не може да дойде при мен, а аз не мога да пътувам до нея.

Може би това е моята съдба – да остана сама.

Но нищо, имам покрив над главата си, имам работа, имам пари. Зная, че съпругът ми никога няма да се върне при мен. Някак ще се справя.

Наскоро разговарях с позната, която постоянно виждаше съпруга ми на вилата с любовницата му. Тя ми каза, че са много влюбени, винаги са заедно и изглеждат щастливи. Това не ми помага, а само разбива сърцето ми още повече.

Напоследък дори нямам сили да плача. Всичко ми се изплъзва от ръцете, искам да оставя всичко и просто да си почина, да забравя миналото като ужасен сън.

Не знам как да продължа. Може би имате съвет?

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:

Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети

или групата, където може да прочетете още подобни истории:

Рецепти за готвене, съвети за дома и лични истории