Казвам се Даниела и моята история е за болка, разочарование и прошка. Израснах в обичливо семейство, но всичко се промени, когато се влюбих в Иван. Той беше човекът, с когото исках да прекарам живота си, но когато му казах, че съм бременна, той ме изостави. Бях на 40 години. Останах сама в най-трудния момент.

Отидох при родителите си с надеждата, че ще ме подкрепят, но реакцията им ме порази. Те ме нарекоха безотговорна и ми казаха, че трябва сама да поема отговорността си. Тогава осъзнах, че съм загубила не само Иван, но и семейството си.

Събрах всичките си сили и се преместих в друг град, където започнах нов живот. Раждането на сина ми Иван беше светъл момент в мрака. Всяка негова усмивка беше лъч надежда, но и болезнено напомняне за самотата и отхвърлянето.

Един ден получих писмо от майка ми, което окончателно разби надеждите ми за помирение. Те ме бяха отхвърлили, избрали бяха да ме оставят сама. Реших да продължа напред, без да се обръщам назад.

Минаха години, през които израснахме с Иван. Той беше моето всичко. Но един ден, докато бяхме на разходка, случайно срещнах майка ми. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но тя не каза нищо, просто си тръгна. Тази среща разкъса сърцето ми, но реших да направя последен опит. Написах писмо, в което разказах за живота си и молех за прошка. Отговор не последва, и с времето надеждата ми угасна.

Времето минаваше, но раната в сърцето ми не заздравяваше. Иван растеше, а аз се стараех да бъда силна заради него. Един ден реших да му разкажа всичко. Той ме изслуша внимателно и каза: „Мамо, ти си най-смелият човек, когото познавам.“ Тези думи ми дадоха силата, от която се нуждаех.

С времето създадохме ново семейство, основано на любов и взаимопомощ, а не на кръв. Иван стана не само мой син, но и най-добрият ми приятел. Заедно преминавахме през всички изпитания и радости на живота.

Един ден получих обаждане от брат ми – баща ни беше тежко болен и искаше да ме види. Реших да отида, въпреки болката и горчивината. Когато видях баща си, той ме хвана за ръката и ми каза: „Прости ми, Даниела. Гордеем се с теб.“ Тези думи разтопиха леда в сърцето ми. Прегърнах го и почувствах как тежестта на миналото започва да се стопява.

Започнахме да възстановяваме връзките си. Беше труден процес, изпълнен с много разговори и сълзи, но накрая успяхме да намерим общ език. Сега, когато гледам назад, осъзнавам, че всичко, през което преминах, ме направи по-силна и ме научи на най-ценния урок – никога да не губя вяра в себе си и в тези, които обичам.

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:

Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети

или групата, където може да прочетете още подобни истории:

Рецепти за готвене, съвети за дома и лични истории