Не очаквах, че на 42 години ще бъда толкова самотна. Разведена съм, отгледах сина си почти сама, а сега той вече е на 21 години. Напуснах баща му след 3 години съвместен живот, защото не можех да издържам на лошото отношение към мен.

Винаги съм била наивна и не умеех да преценявам мъжете, тъй като израснах без баща. Живеехме с майка ми през цялото ми детство в общински апартамент със стара баба. Апартаментът беше пропит с неприятни миризми, имаше хлебарки и мишки – всичко това бе част от ежедневието ми. Никога не можех да поканя приятелки вкъщи.

В училище ни, децата от непълни семейства, даваха безплатни обеди, и аз бях една от четиримата в класа, които получаваха такива. Наричаха ни „полусираци“ (деца с един родител), а това автоматично ни правеше неудачници в очите на останалите. Никой не искаше да се дружи с нас, подиграваха ни се и ни се смееха.

Спомням си как веднъж ми подариха красиви бели маратонки, втора употреба, но в отлично състояние. Бях толкова щастлива, когато отидох на училище с тях, но децата веднага ги забелязаха и започнаха да ми се подиграват.

Не учех добре, прибирах се вкъщи и създавах видимост, че уча, но в действителност плачех, криейки лицето си зад дългата си коса. Училищната ми униформа беше вечно в следи от обувки, а аз се стараех да ги изтърсвам, за да не се виждат. Срамувах се. Защитавах и други, които също бяха унижавани, но това само влошаваше нещата – получавах двойно повече обиди.

Майка ми се опитваше да намери партньор и работеше усилено. Бяха трудни времена, 90-те години, и нямаше време за мен. На практика бях сама в общия апартамент. След училище започнах да уча в колеж, където за първи път усетих щастие и облекчение. Всички съученици бяха добри и с много от тях продължавам да общувам и до днес в социалните мрежи.

После започнах работа и се омъжих по любов. Но семейният живот не продължи дълго. Съпругът ми се оказа човек с труден характер. Още когато се срещахме, беше агресивен, но ми казваха, че жената трябва да бъде спокойна.

Аз обаче не знаех какво е правилното поведение, защото нямах пример за това как трябва да изглежда едно семейство. Бях лудо влюбена.

Бях негова робиня, мълчах, и когато се опитвах да го помоля за помощ, например през нощта с детето, той си запушваше ушите, защото на следващата сутрин трябвало да ходи на работа. Разведох се.

Майка ми живееше в друг град. Минаха години и се сблъсках с много трудности, както всяка самотна майка. Бившият ми не помагаше и не подадох за издръжка. Работих на две места, за да не усеща синът ми, че му липсва нещо. Не исках той да се чувства така, както аз в младостта си, когато другите момичета носеха елегантни чорапи, а аз ходех с вълнени кафяви, заради които ме подиграваха.

След много години срещнах мъж, който ми предложи брак и обеща да помага с възпитанието на сина ми, като ми каза да родя още едно дете. Но след известно време отношенията ни приключиха, защото не му позволявах да се меси в решенията, свързани със сина ми.

Минаха още няколко години и срещнах добър човек, но той беше от друга държава и имаше двама свои синове. И отново отказах да започна нов живот, защото не исках синът ми да бъде на второ място.

Винаги съм го защитавала и съм се раздавала за него. Никога не забелязах, че съм му вдигнала самочувствието толкова високо, че той започна да ме унижава. Ако нещо не беше по негово желание, започваше да повишава тон, а понякога ме избутваше с ръка. С течение на времето започна да се заключва в стаята си и не ми позволяваше да влизам.

Веднъж, когато бяхме на гости, той не пожела да говори с никого и отиде в друга стая със своя лаптоп. Помолих го да се върне при всички нас, защото беше неуважително към хората. В отговор той започна да ми крещи, за да изляза от стаята. Това беше началото на ново, по-агресивно поведение. Понякога дори не ми се искаше да се прибирам вкъщи, защото не знаех в какво настроение ще го заваря.

В момента синът ми учи в университет, но пропуска занятия месеци наред. Молих го два месеца да отиде да се информира какво става в университета, но вместо това той събра нещата си и отиде да живее при баба си. Сега те живеят в пълна хармония, а аз явно съм им ненужна.

Къде сгреших? Защо не съм нужна на семейството си? Винаги съм готова да помогна, но защо получавам само грубост? Ако го помоля за нещо, той поставя условия: „Ако ми купиш това, ще ти помогна.“ Например, ако трябва да свърши нещо за мен, ще го направи само ако му купя нещо за компютъра или отида до аптеката вместо него.

Скоро пътувах при моя приятелка и там беше нейният син, на същата възраст като моя. Не издържах и се разплаках. Той ме прегърна и ми каза: „Вие сте толкова добра, кой може да ви обижда така?“ Как да продължа да живея? За какво?

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групите ни във Фейсбук:

Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети

или групата, където може да прочетете още подобни истории:

Рецепти за готвене, съвети за дома и лични истории