Хората казват, че скръбта идва на вълни, но за мен тя удари неочаквано силно, като пропадане в тъмнината. Баба ми Катерина беше не просто част от семейството ми — тя беше моята най-добра приятелка, моята опора и моят свят. С нейната топлина и прегръдки тя ме караше да се чувствам като най-ценното същество на света. Стоейки до ковчега ѝ, се чувствах загубена, като че трябваше да се науча да дишам с половин бял дроб.

В погребалния дом цареше тишина, изпълнена с приглушени разговори между приятели и съседи. Беше странно да се вижда колко хора са се събрали, за да почетат живота на баба. Между тях стоеше и майка ми, Виктория, която непрекъснато поглеждаше телефона си, като че ли това беше по-важно от случващото се около нея. През целия ден не беше проляла нито една сълза, което ме караше да се чувствам още по-странно.

Докато разговарях с леля Ани, забелязах как майка ми се приближава до ковчега. Тя се огледа внимателно наоколо, преди да се наведе и да пъхне нещо вътре. Изглеждаше като малък, внимателно опакован пакет. Когато се изправи, тя погледна за миг наоколо, сякаш проверяваше дали някой я наблюдава, преди да се отправи към дамската тоалетна с бързи стъпки.

„Видя ли това?“ прошепнах на леля Ани, като усетих как сърцето ми се забърза.

„Какво, Ема?“ попита тя, учудена.

„Мама току-що…“ Поколебах се, като наблюдавах майка си да изчезва зад вратата на тоалетната. „Нищо. Вероятно ми се привижда от скръбта.“

Но едно чувство на неспокойство се настани в стомаха ми като тежък камък. Майка ми и баба ми не бяха говорили от години. Възможно ли беше баба да е пожелала нещо да бъде поставено в ковчега ѝ, без аз да знам?

След като последните опечалени си тръгнаха, тихо се приближих отново до ковчега. Стоях сама, като се колебаех дали да последвам импулса си и да проверя пакета. Но баба винаги ме беше учила да се доверявам на инстинктите си. Реших, че това беше правилното нещо, макар и да не беше лесно. Бавно се наведох и тихо взех пакета, като го пъхнах в чантата си.

Вкъщи, седнала в старото кресло на баба, което тя ми беше дала като спомен, извадих пакета и го разгледах внимателно. Беше увит в познатия син плат с нежно избродиран „С“ в ъгъла, който баба беше направила със собствените си ръце преди години. Открих, че пръстите ми треперят, докато развързвах връвта. Нямах представа какво ще намеря вътре, но не бях подготвена за това, което ме очакваше.

Вътре имаше писма — десетки на брой, всяко с името на майка ми, изписано с познатия почерк на баба. Листите бяха пожълтели, а някои от тях изглеждаха прегънати от многократното им четене. Първото писмо беше от преди три години и ме накара да задържа дъха си:

„Виктория,

Знам какво направи.

Мислеше ли, че няма да забележа липсващите пари? Че няма да проверя сметките? Месец след месец наблюдавах как изчезват малки суми. В началото си мислех, че е грешка. Но и двете знаем истината, нали?

Залаганията ти трябва да спрат. Опитах се да те разбера, но продължаваш да лъжеш и да взимаш още.“

Четях и следващите писма едно по едно, докато истината, която никога не бях подозирала, се разкриваше пред мен. Всяко следващо писмо добавяше нов слой към предателството, което баба е била принудена да преживее от собствената си дъщеря.
Последното писмо от баба до майка ми беше като удар:

„Виктория,

Ти направи своите избори. Аз направих своите. Всичко, което притежавам, ще отиде при Ема — единствената, която ми показа истинска любов, а не ме използваше като лична банка. Може би си мислиш, че си се измъкнала, но ти обещавам, че не е така. Истината винаги излиза наяве.

Все още те обичам. Но не мога да ти вярвам.

Мамо“

След това намерих и писмо от майка ми до баба, написано след смъртта ѝ. Почеркът беше остър и изпълнен с гняв:

„Мамо,

Добре. Ти спечели. Признавам, че взех парите. Но знаеш ли какво? Ема ме обожава. Тя ще ми даде всичко, което поискам, включително и наследството ти.“

Сънят ме отбягваше онази нощ. Обикалях апартамента си, потънала в мисли. Истината за майка ми се разкриваше пред мен като парчета от пъзел, които най-накрая се подреждаха.

На следващата сутрин се обадих на майка си с решителен глас:

„Мамо, можем ли да се видим за кафе? Има нещо важно, което трябва да ти дам.“

Когато се срещнахме, поставих пакета на масата пред нея. Вътре бяха само две писма — „Знам какво направи“ на баба и едно, което аз самата бях написала.

Моето писмо беше кратко:

„Мамо,

Имам останалите писма. Ако се опиташ да ме манипулираш или да търсиш наследството ми, всички ще знаят истината.“

Майка ми пребледня, когато прочете думите ми. Изправих се, преди да успее да каже нещо, и я оставих сама с тежестта на лъжите ѝ. Беше ясно — някои истини не могат да бъдат скрити завинаги.

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групата ни във Фейсбук: Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети