Когато майка ми започна да боледува сериозно, животът ни се преобърна. Тя винаги е била опората на семейството, силната, усмихнатата жена, която не се предаваше пред нищо. Но болестта я сломи. Наложи се да я гледам вкъщи, защото беше трудно да й се доверим на непознати. Брат ми и сестра ми бяха далеч – той в чужбина, тя с малки деца. Аз останах единственият, който можеше да е до нея.

Първите месеци бяха хаотични. Лекари, лекарства, специална храна. Постоянно се опитвах да балансирам работата и грижите за нея. За щастие, помощта от съседите и няколко познати беше неизмерима. Една приятелка на мама, леля Славка, започна да идва всеки ден. Чистеше, пазаруваше, даже понякога готвеше, когато аз не успявах.

Но с времето започнах да забелязвам нещо странно. Малки предмети започнаха да изчезват от къщата. Първо беше старият сребърен медальон на мама – наследство от баба. После един златен пръстен, който тя никога не носеше, защото й беше голям. Помислих си, че може да сме ги преместили някъде и да сме забравили. Но после изчезнаха и други неща – банкноти, които оставях в чекмеджето, дори една бутилка скъп парфюм. Обвинявах себе си, че не съм достатъчно внимателен, че вероятно съм ги разхвърлял и загубил.

Но когато забелязах, че и майка ми се чувства странно – сякаш нещо я тревожи, но не може да ми каже – реших, че трябва да взема мерки. Не можех да си позволя да живея в съмнения. Купих няколко скрити камери и ги инсталирах в хола и кухнята – местата, където най-често се намираха ценни вещи. Беше ми неприятно да стигна до това, но знаех, че е единственият начин да разбера истината.

Оставих камерите да записват няколко дни, без да казвам на никого. Преглеждах записите вечер, когато майка ми заспиваше. През първите два дни не забелязах нищо странно. Но на третия ден, когато проверих записа от кухнята, сърцето ми спря.

Леля Славка – жената, която мислех за най-близката ни помощница и приятелка – беше на кадрите. Виждах я как отваря шкафове, как бърка в чекмеджета, как пъха пари в джоба си. Видях я да взема пръстен от масата в хола, оглеждайки се дали някой я наблюдава. Очите ми се наляха със сълзи. Не можех да повярвам, че човек, на когото се доверявахме, можеше да направи нещо такова.

Не знаех как да реагирам. Цяла нощ лежах буден, размишлявайки. Леля Славка беше помогнала толкова много. Тя ми беше като семейство, още от детството ми. И все пак фактите бяха пред очите ми – тя крадеше от нас, от болната ми майка.

На следващия ден събрах смелост и я повиках настрани. Казах й, че знам за нещата, които са изчезвали, и че имам доказателства. Очаквах отричане, оправдания, може би дори гняв. Но това, което последва, ме шокира още повече.

Тя избухна в плач. Обясни, че е влязла в дългове, че има син, който я изнудва за пари, заради хазартните му проблеми. Беше отчаяна. Молеше ме за прошка, казваше, че не знаела какво да направи. Аз стоях там, парализиран от противоречиви емоции – гняв, съжаление, разочарование.

Не можех да преглътна предателството, но същевременно не можех да не почувствам капка съчувствие. Казах й, че няма да извикам полиция, но никога повече не искам да я виждам в дома ни. Тя си тръгна със сведена глава, и аз знаех, че животът й едва ли ще се оправи лесно.

След този ден се зарекох да бъда по-внимателен, по-предпазлив. Болестта на майка ми ни донесе не само страдания, но и уроци за доверието и човешката слабост. Научих, че понякога хората, които мислим за най-близки, могат да ни разочароват. Но и че зад всяко предателство стои лична болка, която не винаги можем да разберем.

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групата ни във Фейсбук: Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети