Отначало ми се стори странно, когато баба ми започна да използва лаптопа. До вчера не можеше да разбере как се включва, а сега седеше пред него часове наред, сякаш беше родена с мишка в ръка. За човек като нея, който цял живот не е докосвал дори пишеща машина, промяната беше изненадваща. Но я оставих. Всички скърбим по свой начин, а след смъртта на дядо си личеше, че тя се опитва да намери някаква нова посока.

Отначало си мислех, че гледа някакви видеа или, кой знае, може би дори търси рецепти за любимите си сладки. Но тя не казваше нищо, а когато я попитах, само се усмихваше леко. „Имам си работа,“ беше всичко, което получих като отговор. Дните минаваха, а любопитството ми растеше. Какво толкова правеше? Никога не бях виждала баба толкова съсредоточена, дори когато правеше най-сложната си баница.

Една вечер я заварих на същото място – пред лаптопа, с очи, впити в екрана, и ръце, леко треперещи над клавиатурата. Дори не ме чу, когато влязох. Само седеше там и пишеше. В стаята беше тихо, но усещах тежест във въздуха, нещо, което не можех да обясня.

На следващия ден, докато тя си почиваше, не издържах. Отворих лаптопа. Ръцете ми трепереха, докато преглеждах файловете. Нямаше нищо подозрително, само една папка, озаглавена „Ти“. Натиснах я. Вътре имаше десетки документи, всеки със заглавие – дати, дни, дори часове.

Отворих първия файл. Беше писмо. Към дядо. „Любими, днес минаха три месеца, откакто те няма, а още не мога да свикна с тишината. Сутрин ставам и очаквам да те видя в кухнята, както винаги. Но там си само ти, в спомените ми. Трудно е, но се опитвам да бъда силна.“

Стоях като вцепенена. Прочетох още едно. И още едно. Всяко писмо беше до него. В тях баба разказваше за дните си – какво е сготвила, как е минал пазарът, как съм се справила с работата или как котката на съседите пак се е качила на терасата. Говореше с него така, сякаш той все още е тук.

Но най-много ме разтърси едно изречение: „Пиша ти, за да не те забравя, защото страхът, че някой ден ще забравя звука на гласа ти или начина, по който се смееше, ме плаши повече от всичко.“

Бях толкова погълната от думите й, че не чух как влезе в стаята. Когато вдигнах глава, тя стоеше до вратата и ме гледаше с онзи строг поглед, който познавах още от дете. Очаквах да ми се скара, но вместо това тя се приближи, седна до мен и погали ръката ми.

„Не се притеснявай,“ каза тихо. „Знам, че е странно. Но това е моят начин да го запазя тук. Докато пиша, ми се струва, че не е напълно изчезнал.“

Не знаех какво да кажа. Очите ми се насълзиха, а гърлото ми се сви. Стиснах ръката й, единственият жест, на който бях способна. От този ден насетне никога повече не се опитах да разбера какво прави. Просто я оставих да има своето време, своя свят.

Сега, когато я виждам пред лаптопа, не ме боли, че тя продължава да говори с дядо, макар и само чрез думи. Напротив. Осъзнах, че понякога любовта не приключва със смъртта. Тя просто намира нови начини да живее.

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групата ни във Фейсбук: Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети