На 55 години бях сигурна, че влакът на любовта отдавна е минал. След един дълъг, износен брак и години на самота, се бях примирила, че животът ми е тих и предсказуем. Дните ми се нижеха еднообразно – работа, пазар, малко телевизия и много книги вечер. Децата ми бяха поели по своя път, а приятелките ми се бяха разпръснали из страната. Никога не съм била от жените, които отчаяно търсят внимание. Вече нямах нужда от никого. Поне така си мислех.

Срещнах Иван съвсем случайно – на една служебна среща за хора като нас, които помагат на малките читалища да получат финансиране. Той се оказа нещо като местна легенда – бивш учител по литература, човек с буден ум и заразителен смях. В началото не му обърнах много внимание, защото не ми беше до това. Но няколко седмици по-късно, когато една вечер се прибрах и заварих стария апартамент празен и мрачен, си спомних как той разказваше за планината, за стиховете, които обичал, и за едни стари ластични обувки, с които обикалял по баирите като млад.

И така, започнахме да си пишем – няколко мейла, после телефонни разговори, които ставаха все по-дълги. Оказа се, че освен книгите и планината, и двамата обичаме тишината на есента. Не след дълго той ме покани на разходка. Чувствах се като ученичка, която се кани на първа среща – треперех, не знаех какво да облека и накрая избрах нещо съвсем обикновено. Когато го видях до онова дърво в парка, с букетче горски цветя в ръката, осъзнах, че някъде там, в мен, все още гори искра.

Бяхме щастливи. Смеехме се като деца и говорехме с часове. Иван беше топъл, честен и умен мъж. През живота си беше минал през много – развод, болести, изгубени приятели. Той не криеше нищо от мен. Разказа ми за дългия си брак, за бившата си съпруга Дора и как в един момент пътищата им просто се разделили. „Дора е особена“, казваше той. „Има си своите демони, но не е лош човек.“

Не ѝ обърнах внимание на тези думи тогава. Какво значение имаше тя за нашето щастие? Но Дора не мислеше така.

Първият път, когато разбрах за присъствието ѝ, беше по време на един пазарен ден. Разхождах се по сергиите, избирах зеленчуци, когато тя застана пред мен. Жената беше висока, със сиви коси, прибрани в стегнат кок, и ледени очи. Без никакво предупреждение започна да ме разпитва. Коя съм, какво искам от Иван, знам ли какво правя. Обърках се, почувствах се като ученичка, хваната в някаква пакост. Не ѝ отговорих, а просто се отдръпнах.

След това започнаха „случайните“ обаждания. Понякога Иван ми звънеше и ми казваше, че Дора е била при него. Искала да си върнат старото приятелство. Плакала. Проклинала. Чувствах, че нещо в нея просто не можеше да приеме факта, че този мъж, когото беше отхвърлила преди години, отново се е научил да обича. И то мен.

Имаше дни, в които се съмнявах във всичко. Дали не пречех? Дали бях някаква грешка? Но Иван ме уверяваше, че аз съм неговият избор, че и той има право на спокойствие и любов.

Дора обаче не се отказваше. Започна да разказва истории на общите им приятели. „Новата му – някаква жена, която просто иска да се възползва“, чувала съм да казват други. Болеше ме. Болеше ме не защото вярвах на думите ѝ, а защото трябваше да се боря за нещо, което мислех, че ми принадлежи по право – любовта и уважението на този човек.

Кулминацията дойде, когато Иван получи инсулт. Стоях в болницата, държах ръката му и се молех да отвори очи. Дора дойде тогава. Не крещя, не се кара. Просто застана до мен и каза, че той всъщност винаги ще си бъде неин. В този момент почувствах нещо странно – не гняв, а съжаление към нея. Мислех си, че тя не разбира. Любовта не е притежание. Любовта е в това да дадеш на другия свобода да бъде щастлив.

Иван се възстанови. Бавно, но стабилно. Днес, когато седим на пейката пред блока, а той чете стихове на Яворов и ми намигва, се чувствам спокойна. Не победих Дора, защото никога не съм воювала с нея. Просто отказах да се откажа от щастието си.

Понякога животът ти поднася любов, когато най-малко я очакваш. Понякога тя идва с препятствия и болка. Но най-големият урок, който научих, е, че никой няма право да те кара да се чувстваш недостоен за щастие. На 55 аз разбрах, че любовта няма възраст. И че тя си струва всяка битка – стига да е истинска.

За да сте сигурни, че няма да пропуснете бъдещи статии, може да се присъедините към групата ни във Фейсбук: Букварче – рецепти за готвене и полезни съвети