Не се ожених и на 47 години останах сама. Аз съм обикновена жена. Чувствам се свободна. Не съм хубава, нямам хубава фигура.

Не се ожених, нито съм искала да се оженя, защото мисля, че почти всички мъже са едни и същи животни, които ще ти направят дете и след това ще си лежат на дивана.

Аз съм единствено дете в семейството. Нямам братя и сестри, само стари родители. Имам роднини, но не общувам често с тях. И не искам.

Живея в обикновен квартал. Цинична съм, лесно се ядосвам. Не мисля, че вече мога да обичам. Не обичам деца.

За Нова година отидох да посетя родителите си. Иначе се прибирам веднъж годишно. Реших да почистя хладилника им.

Опаковах всичко в кутия, за да го изхвърля. Когато повиках асансьора, в него се беше качило момче на около 7 години. Виждах го с майка му и още едно бебе няколко пъти. То се втренчи в кутията ми.

Отидох до контейнера и то ме последва. Попита ме дали може да я взема? Казах му, че храната е стара. Дадох му кутията, то я взе и я стисна с две ръце до гърдите си. Попитах го къде е майка му.

Каза, че майка му и сестра му са болни.

Обърнах се и се прибрах. Направих вечеря, седнах и се замислих за момчето.

Никога не съм бил състрадателна и не съм искала да помагам на другите. Но сега нещо ме трогна – събрах почти цялата храна от вкъщи и се насочих към асансьора. Тогава осъзнах, че не знам на кой етаж живеят. Знам само, че са на по-горен етаж.

Два етажа по-нагоре ги открих. Момчето отвори вратата и после тихо се дръпна назад и ме пусна да вляза.

Апартаментът беше много скромно обзаведен, но много чист. Майката лежеше на леглото, свита до бебето. На масата имаше шише с вода и няколко стари парцала. Майка му беше заспала.

Имате ли лекарства? Не можех да не попитам. Има нещо, каза момчето и ми показа малка домашна аптечка. Имаше само стари хапчета с изтекъл срок на годност. Жената се събуди. Тя докосна момичето по челото. Обърна се и ме погледна толкова безизразно.

Къде е Антон? Тя дойде на себе си и се притесни за сина си. Казах, че съм съседка.

Извиках линейка. Докато я чакахме, дадох й да хапне и да пийне чай, защото как ще кърми бебето? Ядеше, без да дъвче. Кой знае откога не е яла.

Лекарят ги прегледа, изписаха им куп лекарства и инжекции. Отидох в аптеката и купих всичко. Купих мляко и бебешка храна от магазина. Купих и играчка. Никога досега не съм купувала нищо за нито едно дете.

Жената се казва Ана. Тоя е на 26 години. Отгледана е от баба си, която починала от туберкулоза, когато Ана е била на 15 години. На 16-годишна възраст тя си намерила работа в магазин, а на 18-годишна възраст се влюбила в мъж, който обещал да се ожени за нея. Когато тя забременяла, той изчезнал. Работила до последния ден от бременността си, събирайки пари. Знаейки, че няма кой да й помогне.

Когато Антон бил на месец, тя го оставяла сам в апартамента и отивала да чисти. Тя срещнала друг, който обещал да се ожени за нея, но сторията се повторила. Родила отново и отново била сама. Собственикът на магазина, в който работила, я изнасилил след второто раждане и я уволнил. Тя ми разказа всичко това, докато чакахме линейката.

Тази нощ не можах да спя. Питах се защо съм такава, защо не ми пука за родителите ми, защо не им се обаждам. Не обичам никого. И не съжалявам. Трупам пари, вече имам много. Няма за какво да ги похарча. И тогава в живота ми се появяват непознати с тъжна съдба, хора, които нямат какво да ядат.

На сутринта Антон остави чиния с палачинки пред вратата ми и си тръгна. Стоях с чинията в ръце и топлината й сякаш ме зареди с енергия. Исках всичко наведнъж – да плача, да се смея, да ям палачинки.

Недалеч от сградата има малък търговски център. Отидох и купих куп дрехи за момиче и момче. Купих им и одеяла, възглавници, бельо, храна, витамини. Исках да им купя всичко. Чувствах се нужна за някого.

Изминаха десет дни от срещата ни и те започнаха да ме наричат ​​леля Роси. Ана си намери работа като шивачка. Животът им се промени, откакто се срещнахме.

Вижте още: Струва ли си да спасим брака заради детето?

Моят също се промени. Започнах да се обаждам на родителите си. Молех се за болните деца. Не разбирам как съм живяла така толкова години.

Всеки ден бързам да се прибера от работа. Знам, че ме чакат.

Разбрах – няма за какво друго да живея, освен за тях.

Не се ожених и съжалявам. Не позволявайте животът ви да мине покрай вас. Помислете навреме!