Осмелих се да не се подчиня на родителите ми и бях заличена от живота им.

Те са доста заможни хора, които са свикнали да общуват с хора с равен статус. Преди 20 години те нямаха нищо. Бабите и дядовците ми са им помогнали, дали са им спестяванията си. Оставаха да ме гледат, за да могат родителите ми да посветят напълно енергията си в работата.

Никога не са ги упреквали за нищо. Веднъж родителите ми поеха такъв риск, че останахме дори без дом. Дядо ми казваше на баща ми, че най-важното е всички да са живи и здрави, а останалото можем да постигнем. Въпреки че бабите и дядовците ми живееха много скромно, да не кажа бедно.

Родителите ми не се отказаха и сега живеят много добре. Положението им започна да се подобрява преди около петнадесет години, тогава бях на десет години. Разбира се, постепенно кръгът на общуването им се промени.

Имах най-хубавата стая и най-добрите играчки. Завърших частна гимназия, където се изучаваха задълбочено чужди езици. Влязох и в доста престижен университет, подготвяха ми място в семейния бизнес. Не бях против, бях готова да работя и да печеля. Но така се случи, че срещнах мъж и се влюбих.

За щастие чувствата бяха взаимни. Той ми предложи и аз се съгласих. Казах на майка ми. За мен това беше най-щастливият момент, който се превърна в кошмар.

Бъдещият ми съпруг учеше за сладкар и вече работеше. Родителите му са обикновени хора – майка му работи като икономист във фирма, баща му е шофьор на камион, работи в строителна фирма.

Родителите ми казаха, че не се нуждаят от зет без висше образование и че ще съсипе бъдещето ми. Казаха, че е с мен само заради парите, въпреки че бях сигурна, че не е така. Заплашиха ме, че ако подпиша, да не очаквам никаква помощ от тях.

Изнесох се същия ден. Родителите ми се обадиха да ме попитат дали решението ми е окончателно. След като потвърдих, повече не ми се обадиха.

Подписахме и след това се почерпихме с родителите на съпруга ми и няколко близки приятели. Съпругът ми продължи да работи. Остана последният семестър и защитата на дипломната работа. За щастие университетът беше платен.

Завърших и си намерих работа. Заплатата ми е малка, но за натрупване на опит е много добро място. Общуването с родителите ми се сведе до учтиви поздрави за празниците.

Забременях. Майка ми започна да ми звъни по-често, да се интересува как се чувствам, но не ми предложи помощ. Но ние не се нуждаехме от тяхната помощ. Съпругът ми работеше на две места.

След раждането на детето родителите ми дойдоха на изписването. Мъжът ми се опита да ги опознае, но те не му обърнаха внимание, говореха ми студено, но държаха внучето си на ръце, майка ми дори пророни сълза. Но нямаше помирение, говореха сухо и по същество.

Когато всички бяха поставени под карантина, съпругът ми остана без работа. Тогава за първи път реших да поискам заем от родителите си. Мама ме изслуша и каза сухо, че след като съм решила да се омъжа, сега трябва да си решавам проблемите сама.

Не очаквах това, честно казано. Мислех, че ще ми помогнат. Знаех, че локдаунът не се отрази на бизнеса им, нещата вървяха още по-добре, тъй като едно от производствата беше бързо преустроено за шиене на маски.

Вторият път помолих за помощ шест месеца по-късно. Реших да ходя на работа, но някой трябваше да се грижи за детето. Родителите на съпруга ми работят и не могат да си вземат отпуск, а родителите ми сами са си шефове.

Вижте още: Различия между поколенията

Но не ми помогнаха и този път. Не разбирам защо го правят. Те самите изминаха дълъг път от нулата, знаят колко важна е подкрепата, те самите я получиха, но ми отказват. Не ги моля да ни купят апартамент, кола и да ни дадат куфар с пари. Но те не искат да направят дори един жест.

Явно сега съм сирак с живи родители. Това е много болезнено, но колкото по-рано го приема, толкова по-добре. Вчера изтрих контактите „мама“ и „татко“ от телефонния указател. Детето ми има само един дядо и една баба.