На 60 години съм и живея сама. Нямам деца и съпруг. Когато бях на 25, се омъжих по любов за мой колега. Бракът ни беше разрушен заради неговите изневери. Естествено не издържах, събрах си нещата и отидох при родителите ми. Два месеца след развода разбрах, че съм бременна.

Реших сама да отгледам детето. Когато синът ми се роди, лекарите казаха, че има нелечимо заболяване. Ще бъде чудо, ако доживее до 11-12 годишна възраст. Грижех се за сина си, ценях всеки ден, но в главата ми имаше само една мисъл, че детето ще напусне този свят скоро.

Синът ми живя 15 години. Случи се така, че синът ми и баща ми починаха за една седмица. Загубих двама от любимите си хора. Татко ми остави апартамент, който не само беше голям, но и се намираше в центъра на града. Живеех сама през всичките тези години, не се срещах много с мъже. Исках да имам бебе, но се страхувах, че сценарият ще се повтори, така че не рискувах. Когато навърших 45, си купих лаптоп, за да общувам с роднини и просто да чета новините.

Вижте още: Връзката с женен мъж

Роднините разбраха, че живея сама и започнаха да ме посещават един по един. Носеха ми подаръци. Често ме питаха дали съм написала завещание и когато разбраха, че не съм, започнаха да се оплакват от финансовото си положение. А някои дори говореха срещу близките си, за да изглеждат по-достойни в моите очи. Всъщност знам на кого ще оставя апартамента си. Имам приятел, чиято дъщеря винаги ми помага безкористно. А роднините имат нужда само от апартамент. С времето спрях да общувам с тях, но това не ги спря.

Веднъж братовчедка ми ми се обади и нагло ме попита дали съм още жива и, разбира се, тя не забрави да попита за апартамента. Толкова се обидих, че блокирах всичките си близки, за да не могат нито да ми пишат, нито да ми се обадят.