Историята ми е тъжна. 33-годишният ми син се запозна с настоящата си жена още в началото на следването си.

Минали сме през ада заедно (аз и снаха ми).

Снаха ми не ми позволява да общувам с внучка си.

Когато я видях за първи път, ми се стори възпитано, учтиво момиче, но аз много харесвах бившата приятелка на сина ми, така че ми беше трудно да приема някоя друга.

Държах се по-хладно с нея. Снаха ми виждаше, че съм напрегната, груба, често говорех зад гърба й и я сравнявах с предишната приятелка на сина ми.

Посветих целия си живот да изкарвам пари за неговото образование. За мен беше шок, че заради Ани той се отказа от престижна позиция.

Премести се при нея и рядко идваше у дома. Когато все пак идваха, Ани все критикуваше мен или дома ми и започнах все по-малко да я харесвам.

Семейството ми не приемаше снахата и тя не се чувстваше комфортно.

Освен това ревнуваше от близостта между мен и сина ми (имаше много лоши отношения с майка си и никога не бе виждала баща си).

Взеха голяма къща на ипотека, която основно изплащаше синът ми.

Побърках се като видях, че избира най-скъпите мебели, а кухнята е по проект на негов приятел дизайнер.

Дадох му пари, защото смятах, че по този начин ще го спася от някои проблеми.

Според снаха ми, синът ми я е убедил да купят тази къща, тя искала по-малка (по-късно призна това).

Смятала, че я мразя и се меся в живота им.

Мога да виждам внучка си, само когато тя ми се обади да отида. Тя се отнася към мен с голямо недоверие и гняв.

Липсата на общуване и взаимно разбиране е лошо и за двете страни. Двама напълно различни човека могат да се разберат и да намерят общ език, все пак.

Не само заради семейството, но и заради самите себе си. Нищо няма да постигнат, ако вместо да поговорят, само се осъждат.

Не бива да мисля: „Права съм, нека тя се извини.“

Обадих се на сина и снахата да поговорим. Но не съжалявам. Всички си простихме.