Не казах нищо в първата секунда. Само гледах как Пламен я щраква небрежно до прозореца, макар че никога не съм го виждал да пуши. Познах драскотината отляво, малкия вдлъбнат ръб и избледнелите инициали на дядо ми, които баща ми пазеше като реликва.

— Хубава е, нали? — усмихна се Пламен, когато видя погледа ми. — Подарък от близък човек.

Усетих как стомахът ми се сви. Баща ми почина преди шест месеца, а след погребението сестра ми Деница ми се закле, че от неговите вещи нищо не е изчезнало. Дори се скарахме за това, защото запалката я нямаше и аз я търсих навсякъде като луд.

— От кого ти е? — попитах, уж равнодушно.

Пламен сви рамене. — От жена, която знае как да бъде благодарна.

Това беше моментът, в който нещо в мен се прекърши. Сестра ми работеше в същата сграда, но на друг етаж, в рекламната агенция срещу нашия финансов отдел. От три месеца ми повтаряше, че няма нищо общо с Пламен, въпреки че двамата странно често слизаха заедно с асансьора и странно често млъкваха, когато влизах.

Още същия ден я изчаках пред входа. Деница се появи с бежовото си палто и онова спокойно лице, което винаги използваше, когато лъжеше.

— Защо шефът ми държи запалката на татко? — попитах я без поздрав.

Тя спря, но не достатъчно рязко. — Нямам представа за какво говориш.

— Не ме прави на глупак, Дени. Тази запалка беше последното нещо, което татко пазеше от дядо.

Тя извърна глава и точно тогава разбрах, че истината е по-лоша от това, което си представях. Не беше просто кражба. Беше сделка.

В следващите дни започнах да виждам неща, които преди си бях забранявал да свързвам. Пламен внезапно ми възложи да поема грешка, която не бях допуснал. Доклад изчезна от системата и вината удобно падна върху мен. Бонусът ми беше спрян, а на оперативката той ме унижи пред всички с тон, който не оставяше съмнение, че ме готви за изхвърляне.

— Трябва да си по-внимателен, Мартине — каза той пред целия екип. — Личните проблеми не трябва да вредят на работата.

Всички мълчаха. Само колежката ми Нора ме погледна така, сякаш усеща, че нещо не е наред. След срещата тя дойде до бюрото ми и тихо каза:

— Вчера видях сестра ти да излиза от кабинета му. Плачеше.

Тази вечер отидох у майка ми. Не бях планирал скандал, но когато видях, че стаята на баща ми е подредена прекалено старателно, направо отворих шкафа му. В най-долното чекмедже, под старите му ризи, имаше кафяв плик, който не бях виждал.

Вътре беше копие от завещанието му и кратка бележка с почерка на баща ми. Ако нещо стане с мен, сервизът и помещенията остават на Мартин. Деница получава дела си в пари. Ако някой се опита да го притиска чрез работа или лична връзка, губи всичко.

Сервизът беше малък автосервиз в покрайнините, който баща ми държеше трийсет години. Беше износен, но теренът под него вече струваше цяло състояние, защото районът влизаше в нов строителен план. И тогава изведнъж всичко си дойде на мястото. Пламен не искаше само да ме изгони от работа. Искаше да ме пречупи, за да подпиша отказ от наследството.

На следващия ден разбрах и последното. Деница сама ме потърси и поиска да се видим в кафето до офиса. Изглеждаше смачкана, без грим, с подпухнали очи.

— Не започна така — каза тя още преди да седне. — Пламен каза, че може да помогне със заемите ми. После разбра за земята на татко. После каза, че ако ти се откажеш, ще уреди и двама ни.

— И ти му даде запалката? — попитах.

Тя заплака. — Дадох му повече от това.

Имах всички основания да стана и да си тръгна. Вместо това я накарах да ми препрати съобщенията му. Имаше всичко — натиск, обещания, инструкции как да ме изкарат нестабилен в офиса, дори намеци, че връзката им е била само средство. Бях ѝ брат, но тя беше избрала мъж, който ни използваше и двамата.

Не вдигнах шум веднага. Изчаках месечната среща с ръководството, на която Пламен обичаше да говори за етика и доверие. Точно тогава, пред директорите и целия екип, помолих да ми дадат пет минути. Показах съобщенията, завещанието и записа, в който Пламен обещава на сестра ми процент от продажбата, ако ме принуди да подпиша.

Никога няма да забравя лицето му. Не от срам, а от ярост, че планът му се разпадна публично.

До края на деня беше отстранен. Проверка тръгна и срещу него, и срещу още двама души от управлението. Деница остана без човека, заради когото ме предаде, а аз запазих наследството и напуснах фирмата сам, без да чакам да ме гонят. След месец отворих сервиза отново, но вече на мое име, и за първи път от смъртта на баща ми имах чувството, че не съм го предал.

Само едно още ме гложди. Трябваше ли да спася сестра си, след като тя първа беше готова да ме продаде? Вие как бихте постъпили на мое място?