Съпругът ми почина преди пет години. Живея сама, а синът и дъщерята отдавна имат свои семейства.

Цял живот сме се трудили да ги образоваме, да им купим жилище.

Сега едва свързвам двата края, защото пенсията ми е малка, спестявам и от храна.

Не си спомням кога за последен път приготвих ястие с месо. Ям предимно евтини макарони.

Един ден си говорехме със съседката. Тя каза, че децата й помагат, носят й храна, купуват й скъпите лекарства и други необходими неща.

Срам ме е да поискам помощ от децата ми, а те не се сещат да ми помогнат.

Всяка година почиват в чужбина, в скъпи курорти.

Веднъж помолих за пари, за да си платя сметките. Синът ми се престори, че не разбира намека, а дъщеря ми просто каза, че не може да помогне. Бях без ток около месец.

Имат пари за ремонти и гориво за колите, но не ми помогнаха.

А посветих целия си живот на тях. Дъщеря ми всеки месец си купува нови дрехи, джобните пари на внучката ми са повече от моята пенсия.

Снахата не позволява на сина ми да ми помага.

Спомням си как аз и сестра ми помагахме на родителите ни. Никога не сме ходили на гости с празни ръце. Никой не ни е намеквал, ние сами знаехме, че те имат нужда от помощ.

Вероятно не можах да отгледам децата си правилно. Не разбират ли, че имам нужда от помощта им?

Трудно и болезнено ми е да приема факта, че децата ми са толкова студени.

Не причинявайте това на родителите си. Те няма да бъдат вечно до вас.