Когато бях на 10 години, баща ми си събра нещата и си тръгна. С майка ми останахме сами.

Баща ми ми липсваше. Месец по-късно той се появи с нова съпруга и поиска дял от апартамента.

Той реши да даде една от стаите в апартамента под наем.

Майка ми се скара с баща ми.

„Не си дал и стотинка за апартамента. Не те ли интересува с кого ще живее дъщеря ти?“

„Взимам това, което ми принадлежи по закон. Имам нужда от пари, за да си купя апартамент“.

Исках да скоча върху него и да го набия.

Имахме късмет с нашия съквартирант. Той беше с 10 години по-голям от мен. Станахме едно семейство. Обичах да разговарям с него. Живяхме така 6 години. След това, той си купи апартамент и се премести, но ние все още общуваме с него.

Година по-късно получихме новината, че баща ми е починал. Не бях тъжна.

Майка ми каза, че ¼ от апартамента, в който баща ми живееше с втората си жена, по закон принадлежи на мен.

Отидох да говоря със съпругата на баща ми.

„Момиче, ти и майка ти не сте дали нито стотинка, не ви е срам да искате дял.“

„Взимам това, което ми принадлежи по закон.“

Сега вече и тя знае как се почувствахме с майка ми преди години.