Сърцето ме боли като гледам как членовете на семейството ми се отчуждават един от друг. Децата седят на канапето с телефон в ръце. Те дори не разменят две думи помежду си. Забравиха какво е да седнеш на една маса. Ядат, когато искат, където искат. Скоро ще забравят лицата си.

Те много добре знаят какво се случва в далечния ъгъл на света, но ако някой загуби съзнание вкъщи, няма да разберат.

Днес съм сама вкъщи, чакам да се приберат, да общувам с тях. Идват един по един, взимат телефоните и сядат.

По наше време децата нямаха търпение да излязат навън да играят, а сега дори насила не можеш да ги накараш.

Казвам им да излязат да играят, те казват, че нямат желание. Това че, децата седят по цял ден с телефоните си не е никак полезно за здравето им.

Спомням си как гледахме филми вечер с цялото семейство. Сега всеки предпочита да е сам в стаята си. Може би, затова бяхме по-състрадателни и грижовни един към друг, но сега сме студени и безразлични един към друг.

Случва ли се същото нещо във вашите семейства?