Когато бях на 2 години, моят по-малък брат се роди. Баща ми беше глава на семейството, майка ми много го обичаше и слушаше за всичко, не помня момент в детството си да му се е противопоставяла по някакъв начин.

Когато започнаха финансовите проблеми у дома, той реши, че може да ни гледа сам и изпрати майка ми да работи в чужбина. Майка ми работеше няколко години като медицинска сестра в Италия, пращаше ни пари всеки месец, а когато си идваше, носеше пълни чанти със сладкиши и дрехи.

Докато майка ми беше там, направихме ремонт на къщата, баща ми купи чисто нова кола, но след това нещата тръгнаха по друг начин. Майка ми внезапно се разболя и трябваше да се прибере у дома. Разбира се положихме всички усилия за да я излекуваме, но беше твърде късно, болестта се разви много бързо.

Шест месеца по-късно майка ми почина. Оттогава баща ми ни гледа сам. По-малко от година след смъртта на мама, баща ми доведе у дома нова жена. Брат ми и аз не бяхме развълнувани от присъствието й в живота ни. Тя не ни хареса почти от първите дни. Тогава тя убеди баща ни да ни изпрати в интернат. По това време бях на 8 години, по-малкият ми брат беше на 6.

Отначало баща ми дори ни посещаваше понякога, а след това забрави за нас. Но въпреки всичко аз и брат ми пораснахме, получихме образование, намерихме работа и дори двамата успяхме да създадем собствени семейства. Имам двама сина, а брат ми има син и дъщеря.

Наскоро разбрахме, че татко сега ни търси. Веднъж е направил своя избор в полза на чужда жена и сега иска да се върне. Той отсъстваше в най-важните моменти от живота ни. Първо си помислихме, че е дошъл да иска прошка, но много се объркахме. Оказа се, че просто е останал сам, защото жена му го е напуснала.

И когато усети самотата и старостта си, той си спомни за децата си. На стари години баща ми едва се движеше. Хранейки го, брат ми и аз си спомнихме как той ни заведе в интерната и ни остави там. За щастие всичко отмина, но не сме го забравили.

Баща ми, вместо да се извини, продължи да дава наставленията си и дори се осмели да ни обвини в нещо. Слушахме го мълчаливо, не искахме да спорим. Аз и брат ми няма за какво да благодарим на този човек. Но и двамата взехме едно безпроблемно решение: този човек няма място в живота ни. Той не ни съжали, защо ние да го съжаляваме?

За още истории, последвайте ни и харесайте страницата ни във Фейсбук!