Майка ми ме мрази – имах нещастно детство, а сега трябва да се грижа за нея.

Всяко дете заслужава да има щастливо детство. Никой не избира родителите си. Не всички деца имат късмета да се родят в семейство, където ще бъдат истински обичани.

Когато пораснах напуснах дома, където не бях нужна никому и заживях нов живот. Едно обаждане от леля ми и новината за майка ми обърнаха всичко с главата надолу.

Детството ми трудно може да се нарече щастливо. Когато бях на 5 години, тя ме обвиняваше. Тя вярваше, че татко ни е напуснал заради мен. Не разбрах какво се е случило и защо. Израснах без любов и не можех да направя нищо по въпроса. Растейки забелязвах, че другите семейства живеят по различен начин. Никой не искаше да се сприятелява с мен. Чувствах се ужасно.

Отношенията с майка ми само се влошаваха. Тя често ми крещеше, имаше списък с изисквания, които трябваше да изпълнявам. Тя не се интересуваше от ученето ми.

На 12 години имах мечта. Да отида в университета и да оставя майка ми завинаги. Учех усилено. В училище ме хвалеха, но не знаех как да приема похвалата, защото никога преди не бях изпитвала такива чувства.

Майка ми ме мрази и дори не дойде на дипломирането ми. Преди това тя поне измисляше оправдания, но този път изобщо не каза нищо. Когато й казах, че заминавам за столицата, тя просто се ухили и каза, че няма да издържа дълго там и ще се върна скоро. Но липсата й на вяра в мен само увеличи мотивацията ми.

В университета срещнах бъдещия си съпруг. След дипломирането си подписахме и започнахме да живеем заедно. Най-накрая научих какво е спокоен живот. И най-важното, разбрах какво е истинската любов.

Минаха цели 15 години. През това време никога не съм се обаждала на майка си и тя не ми се е обаждала. Живеех така, сякаш тя изобщо не съществува. Но в един момент отново започнах да получавам пристъпи на тревожност. Леля ми, сестрата на майка ми, се обади и каза, че е много зле. Тя е тежко болна и не може да се грижи сама за себе си.

Отначало отхвърлих всяка мисъл за подобно нещо. Защо да й помагам? В края на краищата тя ми отне правото на нормално детство. Но съвестта ми се събуди. Не можех да мисля за нищо друго освен за нея. Съпругът ми каза, че ще подкрепи всяко мое решение. И отидох при майка си.

Вижте още: Какво е истинско щастие?

Изглеждаше ужасно изтощена и нещастна. Останах с нея около две седмици, през които уж се сприятелихме. Сякаш бяхме забравили за миналото, а се опитахме да уловим момента тук и сега. Разказах й за съпруга ми, тя за ежедневието си.

Никога не съм била близка с майка си. Но едва сега разбрах колко ми е необходима тази връзка. Разбирам, че никога не бих могла да й простя, колкото и да искам. Може би самата тя отдавна е съжалила за това, което ми причини. Но какво значение има сега?