Вече съм на 82 години. Човек не може да бъде здрав и активен на тази възраст. Все пак се опитвам сама да се грижа за домакинството и градината и да се прехранвам без помощта на децата.

Къщата ми се намира в село недалеч от града. Построих я заедно със съпруга ми и живяхме добър живот тук. Дадохме апартамента на сина ни веднага щом се ожени. Скоро се роди синът му.

След като съпругът ми почина, синът ми ме забрави напълно. Живеех напълно сама.

Съседите ми помогнаха за ремонта на покрива и напоследък вършат цялата мъжка работа за едно „благодаря“. Многократно канех сина си на гости, не за да ми помага, но той все си намираше някакви оправдания. Първоначално смятах да оставя всичко на внука си. Но промених решението си.

Написах завещание за моя съсед. Този млад човек ми помага в къщата, купува ми лекарства и храна, така че искам да му благодаря. Дори събрах малко пари, за да му ги дам. В крайна сметка той не иска да вземе нито стотинка като материална компенсация за труда си.

Мисля, че така трябва да се постъпи. Тъй като децата и внуците ми не се интересуват от мен, те няма да получат никакво наследство.

Внукът разбра за завещанието и веднага дотича при мен. Но вече е късно, няма да променя нищо.

Той закъсня с двадесет години. Вече съм взела решение.