Бях на единадесет години, когато майка ми ни напусна. Брат ми беше само на 8 месеца. Баща ми винаги беше зает или на работа, или в бара с нови приятелки.

Никой не се интересуваше от мен и Георги. Само баба и дядо ни носеха храна. Скоро и те си отидоха и ние останахме сами. Баща ми водеше приятелите си в кухнята.

С Георги сякаш живеехме в отделна вселена. Гледахме анимационни филми заедно. Още нищо не разбираше, но харесваше ярките картинки. Сменях му памперсите без помощта на възрастни. Разбирахме се добре, но периодичните спорове на баща ми и приятелите му ни изкарваха от обичайния ни ритъм.

Често се налагаше да се затваряме в една стая, далеч от всичко. Една сутрин баща ми отиде на работа. Беше напълно спокоен и най-важното трезвен. Погледна ме в очите, приближи се и ме целуна по бузата и каза меко: „Съжалявам за всичко, ще се върна скоро“ и си тръгна.

Тогава не обърнах особено внимание на това, но бях изключително изненадан от поведението му.

Бях гладнa. Отидох в кухнята с Георги на ръце, за да приготвя сандвич и каша. В плик на масата бяха оставени пари и малка бележка.

„Грижи се за брат си, скоро ще се върна и животът ни ще се промени към по-добро, обещавам.“

Два месеца живяхме така. Всъщност нищо не се беше променило, само беше станало по-спокойно. Нямаше партита в кухнята с непознати хора.

Можехме да ядем, когато си поискаме, да се къпем и да спим спокойно. Вярно, съседите започнаха да питат къде е баща ни, защо винаги сме сами. От службите идваха няколко пъти у дома.

Уверявах ги с всички сили, че имаме баща, че той работи от сутрин до вечер. Излъгах, че детегледачка се грижи за брат ми, когато съм на училище. Баща ми обеща, че ще се върне, не можех да позволя да ни отнемат от него. Вярвах с цялото си сърце, че всичко ще бъде наред. Скоро баща ми се върна, както беше обещал. Беше по-спокоен и най-важното не пиеше.

Той беше излекуван. Това беше най-щастливият ден в живота ми.